Преди една година на българския език и територия му беше забранено всичко руско.
Всички комуникационни канали на руснаците, руски новини, руски знаци, дори намеци за привързаност бяха запушени – от цензура и автоцензура, така нормална за нашия юначен народ, специалист по пасивна съпротива.
Можем да наречем този момент – момент на Стъписването.
Една година, след която тайно и полека народът порасте с няколко века – на трети март 2023-та бентът на проруските настроения се отпуши – вижте социалните мрежи, вижте телевизиите, които се скъсаха да правят анти-руска политика, но на трети март нямаше какво да снимат освен народа си. А той, стъписаният народ празнуваше руското си освобождение от турците. И още едно освобождение – от наложената американска цензура, проектирана чрез модерните еничари.
За тях ми е думата. Вчера в грузинския парламент се сбиха заради закон, обявяващ всяка финансирана отвън организация за чуждестранен агент. Там е битката – щом чуждите организации, маскирани като носители на прогреса не успяват да се наместят в политиката на една страна – те организират мини майдани, вътрешно противопоставяне и малки боеве. Там е цитаделата, там атакуват.
Но ако аз бях еничарин в България, щях да видя нещо важно – щях да предвидя затъването на всички тия “прогресивни” идеи в едно мудно руско блато. Щяха да усетя как отделният човек, майката и бащата българи, няма да си поставят руско знаме на Фейсбук профила си, но ще разкажат на детето си за “аз съм българче” и за “Здравствуйте, братушки”.
Ако бях еничарин – щях да видя как читалища без бюджет играят една нова “многострадална Геновева”, в която руснакът е положителен герой за нас.
Щях да чуя как се учат песни и се помнят на клетъчно ниво руския принос и руската обич към това дебилно дете, за което е смятан и от изток, и от запад нашият народец.
Щях да видя покълването не на патриотичните татуировки, а патриоичните игри на спомени – заспали , но и пораждащи се в недрата на нацията.
Ако бях еничарин, щях да уча обикновена физика, а не физика на тъгата – само физиката и гравитацията може да обясни как на всяко действие да забравим руснаците и Освобожднието идва да се противопостави противодействието на родолюбието, което се опитват да компрометират. Противодействието на паметта, която се опитват да счупят.
Противодействието на възмущението от подмяната и вливането на отрова в атавизмите на националното.
Ако бях еничарин, щях да се полъжа по пасивната съпротива на мълчащия българин и щях да си помисля че с идеи като “Брест-литовския мир”, глупости като че “само украинци са мрели на Шипка”, че “трети украински фронт е украински”, прочие еничарски bullshit тук на тая земя, ще пожъна пропагандни успехи.
Но има и такива дни, в които ако бях еничар, щях да разбера истината и да се замисля. И да се уплаша – тук, на тази земя нема как да забраните руското или да смразите българина към Русия.
Винаги ще има девиантни изключения, може само тях да излъчвате по телевизията, може да има учени-еничари, журналисти еничари, професори-еничари, цели орди случайни еничари на хонорар – но няма да получите народ от еничари. Няма как.
Днес на еничарите трябва да им се каже – може да отвлечете едно две деца от къщата ни, може да обучите двама-трима дори да размахват калъчката, но ако бяхте истински еничари, щяхте да знаете, че тук се разбиват империите, на тая скала, в тоя Балкан, в тоя Батак – след който винаги ще следва Шипка.
Ако бях еничарин и бях прочел малко история – щях да се откажа от тоя имперски корпус. Тук еничарите на тая земя никога няма да успеят.
И да – и заради Русия, да. И заради тая пуста Русия.
Но най-вече заради България.
Мартин Карбовски
https://www.lentata.com/
