Свикнали сме с него и обичаме да се изкачим на върха, за да огледаме града, реката, тепетата. И като си помисля сега колко труд трябва за събарянето му… Защо не вложим този труд в нещо градивно? Защо хората обичат да рушат?
Един невинен войник, който си е оставил костите в чужда земя. Той самият е толкова пострадал, колкото съм и аз. Била съм бебе на 10 месеца, когато руският щаб в град Пловдив се настанява в дядовата ми къща, на ул. Мария Луиза, срещу католическата църква, а нас с баща ми и майка ми ни изселват и ни пращат в село Коматево, където дядо ми и братята му имаме стопанство и лятна къща. Баща ми беше агроном и работеше в новосъздаденото ТКЗС със съвестта на истински стопанин. Здравето ми пострада през зимните сезони в непригодната и студена лятна къща, аз още като съвсем малко дете, преди моите родители да построят нова, също в Коматево, вече част на града Пловдив.
Чувала съм често чичо ми Петър Луков, наричан френския консул в Пловдив и дядо ми Иванчо, да си говорят за „золумите“ на комунистите, но не си спомням някога да са говорили срещу паметника на съветския воин, известен като Альоша. По-късно имах проблеми и при следването в университета, именно поради неблагонадеждния и враждебен на новата социалистическа власт произход. Не ми беше разрешено да запиша докторантура… Но и това съм простила.
С това писмо се обръщам лично към кмета Костадин Димитров, към общинските съветници, към областния управител на град Пловдив, с молба да проявят разумно отношение. Паметникът наречен Альоша вече седемдесет години е част от града и се е превърнала вече в един от нас. Само като си прощаваме, а не като разрушаваме, може да вървим напред.
С уважение:
Венета Кирякова – град Пловдив
