15.04.2024

Константин Кацаров - Автор

Този текст ще бъде сух. Няма да го подмокрям с излишни орнаменти. След като го напиша ще поема в организма си препарат за овлажняване. Като онзи, който е против определен вид сухота и го рекламират точно, когато започвам да се храня…

Гледам телевизия. В момента.

С годините съм развил страхотно обоняние. Почти безпогрешно разбирам какъв е човекът веднага щом заговори. Усещам го не по това какво е ял и каква е устната му хигиена, а по онова, което изрича. Слушам какво казва конкретната персона, а не какво се говори за нея…

Гледам телевизия. В момента.

В студиото са двама. Комунист и демократ. Темата е „Альоша“. Сега е модерна. Разединението прави слабостта. Това при нас винаги е валидно. При нас – българчетата. Изписвам думата умалително, защото са ми мили. Те. Сънародниците ми…

Гледам телевизия. В момента.

Ще се маха или няма да се маха? Альоша. Това е темата в предаването. Водещата задава въпрос. Конкретен. Гостите съгласни ли са да се проведе референдум по темата и биха ли приели безропотно крайния резултат от него?

Първи отговаря комунистът. Цитирам по памет. Съгласен е с референдума. Неговата партия ще приеме безропотно крайния резултат. Изрича: „Глас народен – глас божи“.

Ред е да отговори другият. Демократът. Прилича на лукав психопат. Прави крехки мимики и меки жестове. Опипва си размазано устната. Не помня горната или долната.

Копие е на лаборант, трудещ се в нацистки концентрационен лагер. За нищо не е виновен. Хрисим и благ. Прави му удоволствие да прави химични смеси, с които да измъчват затворниците. Това му е работата. Нищо лично. Просто професия.

Дланите му са пухкави и крехки. Казва, че не иска референдум. В национален ефир ме нарича „промит мозък“. Мен. Лично. И мама и татко обижда. Не искал ние да решаваме съдбата на Альоша.

В национален ефир, един демократичен психопат признава, че болшинството от хората в страната и град Пловдив не желаят Альоша да бъде съборен.

Изтъква, обаче, злорад аргумент. След подобен мозъчен импулс заслужава Нобелова награда за невменяемост. Едно време него никой не го бил питал, дали да се строи Альоша. Сега и той не искал да пита хората, дали може да го събори…

Каква е тогава разликата между днешната демокрация и тогавашния тоталитарен ред?

Не е фатално, че демократичният психопат ме нарича в национален ефир „промит мозък“. Същият мисловен садист обаче е и депутат. Всъщност той е и мазохист.

Измъчва собствения си ум само, за да повърне нещо наподобяващо интелект, с което да ни навреди. Нашите рани са му по-важни от неговата собствена гибел….

Излиза, че всеки недоразвит циник, който се добере до власт, независимо от политическия строй, моментално спира да се интересува от мнението на мнозинството.

Същият самовглъбен политик, благодарение на моя „промит мозък“, прибира в джоба си едра депутатска заплата. Аз му я давам, но той не иска да ме пита дали желая да сринат Альоша.

Не ме пита и дали заслужава да взима толкова пари. Умник. Ще взима, колкото си реши и ще дава, колкото прецени…

Гледам телевизия. В момента.

Комуниста в студиото за първи път го виждам.

С демократичната недомлъвка обаче се познаваме лично. Той освен, че е небивалица, която прилича на психопат е и депутат, демократ и бивш кандидат за кмет на Пловдив.

Нарича се Манол. Син е на Жанет Апостолова.

Жанет Апостолова има издателство. Май е и поетеса. Тя напечата няколко от първите ми книги. Бил съм ѝ на гости. Къщата ѝ се намира близо до моята. На тепето. Под Альоша. Много писатели и служители ѝ се кланяха заради насъщния. Тогава. Сега не знам.

Тя беше груба и арогантна. Такива ги ям за закуска. Един ден ѝ подсказах какво мисля за нея и сина ѝ – новоизлюпеният политически паразит. Псевдо демократичният глист. В прав текст ѝ го обявих.

Заклах си кариерата. От този ден та до днес, тя рязко обърна плочата и изведнъж реши, че съм бездарник. Синът ѝ смята същото. Веднъж по някакъв повод написа, че не мога да пея. Не е далече от истината. Не се аргументира.

Сигурно е бил прав, но по онова време бяхме прилични познати. Не е проблем. Свикнал съм да ме критикуват хора, които правят по-малко от мен. После го видях в един ресторант и той започна да чупи китки и да сервилничи. Пак не се аргументира…

Той е такъв. С Манол сме различни. Демократът е от мъжете, които не са „яли шамари“. Искам да кажа, че животът го е галил с перце и го е хранил със златна лъжица. Смукал е златна биберона.

Той много лае, но когато се опре до действия нехае. Манол е типичен пример за човека с власт.

„Пази, боже, сляпо да прогледа“. Мнението на хората го интересува избирателно. Когато му отърва.

Депутатът защитава угнетена Украйна. Пропагандира, че тази държава не брани само себе си, а и нас. Защо тогава Манол не отиде доброволец? На фронта. Да ни защитава. Да защитава и непреклонната си позиция.

Не, той иска да скимти от безопасно разстояние, да прибира депутатския кяр и да ме обижда, като ме нарича „промит мозък“. Тарикат. Надушил е, че така ще живее вечно…

Чудя се само, каква каска ще му намерят на фронтовата линия. Трябва да е по-голяма от каса за бира. Косата му е рошава а вратът крехък. Няма да издържи тежестта.

Поддръжниците на демократичния издател-депутат ще ме разпънат на кръст, заради обидните квалификации по негов адрес в текста. Биха били прави, ако този угоднически въртелив демократ депутат и пропаднал кандидат за кмет, не беше нарекъл мен и семейството ми „промити мозъци“.

Това не е ли обидна квалификация?

Манол е настолен пример за човек, страдащ от гигантски комплекс за малоценност. Далеч надхвърлящ неговия собствен телесен обем.

Дай на такъв неуравновесен политик власт и гледай колко разединение ще сътвори.

Единствено самозабравилият се би нарекъл по-голямата част от народа си „промити мозъци“. Ако беше станал кмет, това социално недоразумение щеше да е градоначалник на малцинството и щеше да презира мнозинството.

По време на кампанията си не смееше да се изказва така нелицеприятно. Беше по обран. Превърнал се беше в гигантски хлъзгав гол охлюв. Обаче е депутат. След него и потоп…

Лошо е, когато политик безпардонно обижда голяма част от работодателите си. Не е проява на мъжество, а на слабост.

Когато порасна, не искам да стана като него.

Вече не гледам телевизия…

Познавам новия кмет на Пловдив. Лично. Коцето. Адаши сме. Почти. Моето име е по-хубаво.

Говорили сме си още преди да започне да се занимава с политика. Имахме добри взаимоотношения. Той разполага с няколко положителни качества. Освен кусура, че е политик. Не е дебел, спортува, трудолюбив е и не създава впечатление на глупав. Разграничавам го от мъжете, които „не са яли шамари“.

Костадин Димитров е единственият властимащ, който се изказа мъдро по темата „Альоша“. Не подразни никой. Нали това е целта? Ще го цитирам по памет.

Спомена, че днес не му е времето за теми, които разединяват населението. Сега трябва да направим живота на хората по-хубав и лек, а някога, когато му дойде времето, когато всичко друго е наред, ще обсъдим и Альоша.

Може да е политик, може дълбоко в себе си и той да е против Альоша, но изказът му беше умерен, приемлив, обран, уважителен и лишен от вкуса на раздора.

Далече съм от телевизора…

На страната на Украйна съм. Никога не съм се двоумил. Сега вече съм леко разколебан. Заради агресията на привържениците ѝ. Благодарение на нея.

Мнението ми е на лаик. Винаги съм бил в услуга на по-слабите и угнетените. Водил съм спорове на тази тема и съм ги губил всичките. Нямам кой знае какви аргументи. Повтарям все едно и също. Като папагал.

1. Смятам, че никоя държава не бива да напада чужда мирна страна.

2. Недопустимо е да умират толкова хора.

3. Режимът в Русия според мен е диктаторски.

4. Целият цивилизован свят е на страната на Украйна.

Това ми е достатъчно, за да поема отговорност за пристрастието си. Наричат ме с всякакви епитети. Замерят ме с противоположни тези. Не мога да ги оборя. Не съм бил очевидец. И в момента не съм. Знам това, което чета и чувам.

Възможно е да съм жертва на пропаганда. Много от тези, които сега са против премахването на Альоша ме обиждат и заклеймяват. Защото обичат Русия. За мен това не е важно. Осланям се на обонянието и чувството си за справедливост.

Не съм застрахован от грешки. Може да се окаже, че не съм прав. Както се оказа, че Русия никога не ни е освобождавала и че много славни български творци от миналото ни са въздух под налягане…

В рамките на моя кратък живот няколко пъти се смениха версиите около падението и величието на България. Всички ме оборват. Всички са историци и очевидци. Без мен. Единственият невежа в университета „Аз съм българче“.

С гръб съм към телевизора…

Искам Альоша да си остане на мястото. Със сигурност желаещите това сме болшинство. Всичките с „промити мозъци“. Другите да докажат обратното с референдум.

Всички, които са на страната на Украйна ме обиждат и заклеймяват. Те я защитават от фейсбук и смятат, че щом си взел нейната позиция, значи трябва да отречеш и заличиш всичко руско. Агресивни са.

Понякога са на моя страна. Когато се изказвам в защита на суверенитета на Украйна. Сега съм русофил и копейка. Така да бъде. Няма да си кривя душата. Желанието ми е да оцелеят. И Украйна и Альоша.

Изключих му звука. На телевизора…

Основните симптоми на заболяването „Аз съм българче“ се изразяват в това, че пациентите са пристрастени към разединението. Ако те срещнат нещо, което може да ги обедини, моментално го съсипват, зачеркват и унищожават. Животът им без раздори и самоунищожение е немислим и необяснимо отвратителен.

Приличаме на магистрални проститутки. Борим се за своя личен, асфалтиран метър конфликт. Караме се на всеки километър. С това заболяване, такава ни е и клиентелата. Уморени и закъсали шофьори на тирове и транзитно странстващи гастарбайтери. Хигиената е под всякаква критика…

Не виждам оправия в тази орисия. Трудно ми е да повярвам, че страхливият, слабият и малкият ще създадат нещо смело, силно и голямо.

– Коце, моля те, пиши си твоите текстове, а не такива – свързани с политика.

– Така де. Текстът ми не е политически, а човешки.

Ваш и изпълнен със сухота К. И. К.

Константин Кацаров – Автор