Тази сутрин, около 7.30 ч., влязох в баничарницата, съседна на блока, в който живея, за да купя закуски. Платих, благодарих и отворих вратата, за да изляза. На прага стояха момиченце – около пет-шест годишно – и майка, която ми се стори към четиридесетте. Госпожата побутна детето да влезе, преди да съм излязла и аз отстъпих. Майката понечи да влезе веднага подир детето си. Подразнена, произнесох: “ Може ли първо да изляза?“ И тогава жената грубо, с убийствена подигравка, сякаш аз бях някаква ненормална маниачка , която си присвоява изконните й права, отговори високо, за да чуе цялата опашка: „Моооже!“. И гневно ми стори място – да изляза.
Тонът й беше на човек, който с яд и присмех, оказва огромно благоволение на някакъв претенциозен кретен. „Мооже, от мен да мине, хайде извличай се, идиотко!“
„Мооже! Мооже! Трябваше да изчакаш ние да влезем, но щом толкова се натискаш – мооже да вървиш на майната си!“
Колко подобни епизоди бележат деня ни, седмицата, годината? Колко пъти се срещаме с арогантната пасмина, която пренебрегва всички норми на цивилизованото поведение? Махваме с ръка, защото случаят е дребен, а държавата и светът се тресат от къде-къде по-сериозни проблеми! Оставяме такива незначителни случки зад гърба си, забравяме ги, а те лавинообразно се множат, превръщат битието ни в горчилка, опустошават живота ни. Как ще очакваме обществото да се облагороди и да стане по-справедливо, щом междуличностните ни отношения са взривени?
Какво ще научи това малко момиченце от майчицата си – че може да тъпче като валяк всеки изпречил се „досадник“ – в магазина, в службата, в държавата? Че трябва да отстоява „правата си“ като винаги „влиза първо“ – за да утвърди своето „превъзходство“? Какви глигани ще произлязат от такива дечица, които несъмнено ще следват примера на родителите си – и ще го преумножат? Някога не само в семейството, но и в началното училище – и дори в детската градина – ни учеха на вежливост, вменяваха ни елементарните правила на поведение на цивилизовани личности. Внушаваха ни да си служим с думички като „моля, извинете, ако обичате, заповядайте, благодаря“. Напомняха ни, че не можеш да се ръгаш като рогач, да се блъскаш, да пререждаш – и че в автобус, влак, магазин или ресторант, излизащите пътници или клиенти имат предимство пред влизащите. Отделя ли се внимание на този вид възпитание в днешните учебни заведения?
България за три десетилетия се превърна в нравствена пустош, в която преуспяват само мутрите, гьонсуратите, тъпигьозите. А какво ще бъде утре? Наблюдаваме последните гърчове на човечността, нейната унизителна агония. Бъдещето е на зверовете.
И „мооже би“ трябва да бъда доволна, че госпожата все пак ме пусна да изляза, а не ми залепи шамар – както заслужавах!
Милена Върбанова
