13.06.2024

Константин Кацаров - Автор

Вчера гледах филм с приятел. В апартамента ми. Филм, който съм гледал много пъти. Исках да го направим заедно. Тя също.

През живота си човек среща различни неща, някои от които не може да забрави и те се превръщат в част от ДНК-то му. Този филм е част от моето.

Валя през целия ден. Шумът, който издават капките дъжд ме предразполага към едно по-особено настроение. Харесва ми мелодията, която те създават.

Всичко, което правим през живота си, не прилича ли на композиране?

Всяко наше действие е тон – бездействието пауза. Използваме едни и същи ноти, но създаваме различни мелодии. Тъжни, весели, значими, запомнящи се или пък не дотам.

Когато изчезнем от този свят, след нас остава само мелодията, която сме създали чрез начина, по който сме живели.

А може ли да си живял без послание…?

Може да оставиш след себе си мелодия, която всички да обожават, но пък вътре в теб тя да е звучала фалшиво. Или обратното.

Коя истина е за предпочитане? Тази, която е еликсир за сърцето ти или тази, заради която те обикват околните.

Има и щастливци. С мелодия, която се харесва и на сърцето им, и на околните.

Някои хора служат само на сърцето си. Други вярват, че в одобрението на околните е единствената правда.

Как ли изглежда истината? Вероятно тя е само тази, която те прави истински щастлив. Останалите са единствено нейни дубльори.

Има дъждовни дни, в които вместо да се отпусна по меките гънки на удобно подредения си живот, аз си задавам неудобни въпроси.

Днес, някакво чувство без име се просмуква през порите на тялото ми към вътрешността и търси удобно място, където да остане. Но не чувство, от което ти се иска да избягаш, а свенливо усещане от коприна, което идва в теб, за да изкара на повърхността само най-чистите тонове на сърцето ти и после, притаило дъх, внимателно да си отиде.

Цената на загубата не се ли измерва според страстта, с която преследваш победата?

Чувството крачи в мен, търсейки си място, а аз бездействам. Понякога така постъпваш със себе си заради това, което си…

Човек е склонен да преувеличава неудовлетворението си до границите на самосъжаление. Но пък така животът става по-интересен, по-грапав… с тръпчив вкус. Усещам го дори по стъпалата си. Харесва ми да поставям на пиедестал загубите си.

В един безпардонен свят изгубих контрол над мислите и чувствата си.

Не съм добър човек. Поне не и в смисъла, който влагам в значението на тази дума.

Комфортното живеене и това да бъдеш добър са два експресни влака, пътуващи в противоположни посоки. Да си добър, в повечето случаи, означава да бъдеш беззащитен. И много други последици, едната от които е бедността…

Реших да не мисля за нищо негативно. Поне да не го правя без причина. И това не заради някакви модерни течения за духовно пречистване. Те са пълни с противоречия, а техните създатели заклети материалисти.

Когато твой близък изпитва физическа болка, ти не го съветваш да живее без зли помисли и в лишения, за да не изпитва болка, а отиваш до аптеката или го караш в болница.

Да, тя, болката, при праведните е, за да се изпита вярата им. Е, това честно ли е? Да живееш без зли помисли и въпреки това да те изпитват?

Разговарях наскоро с един познат. Твърдеше, че най-тежките заболявания се причиняват от неприятните мисли, които таиш в себе си. Разболяваш се защото си зъл. А защо тогава се разболяват и деца? Не ми отговори…

Не харесвам плитките разговори, прикрити зад евтини декори, имитиращи дълбочина. Думи като плява. От тях се изпълвам със зли мисли и ми идва да ругая. От няколко дни не съм го правил. Тествам волята си.

Вярвам само в неща, които са ме убедили в правотата си.

Имам спомен…

Тъкмо се бях уволнил след задължителното по онова време няколко годишно козируване на правителството, под чиято диктатура имах злата участ да се родя.

Беше много красиво момиче. Всеки ден минавах покрай нейния бутик, обут в овехтелите си и не по мярка панталони. За нови нямах пари.

Липса на пари, заради която нямах смелост да опитам да изкарам красивото момиче от магазина, в който работеше. Когато визията ми стана финансово по-стабилна, тя дойде с мен – сякаш я освободих от зла магия. Наивник…

Беше щастлива. Нищо повече не исках от живота. Това беше отдавна. В самото начало на въпросителните. Сега дори не помня как изглеждаше тя. Спомням си само, че близо месец след първата ни среща я презрях.

Презрях я, защото не посмях да я впечатля с нещо друго. Първо трябваше да изкарам пари. Не беше виновна, че има толкова много жени, които мога да впечатля с пари…

Всичко се нареди и беше прекрасно като в приказка. Само, че на мен вече не ми се участваше в нея. Преди да се разделим я попитах дали съм прав в това, което си мисля. Тя отрече. Изброи дузина мои качества, които харесва. Не ù повярвах. Вече не я харесвах.

Доверяваш се по-лесно на хора, които харесваш. Затова и по-лесно можеш да бъдеш излъган от тях. Зачеркнах я с въглен, без да ù съчувствам.

Положителен или отрицателен герой съм…?

И честта и щастието, любовта, моралът, всичко се ограничава в рамките на притежанието. И уважението на околните, и себеуважението, зависят от това колко и какво притежаваш.

– Тривиално! – възкликна някой.

Но не е ли всъщност това истината, а всичко останало да са полуистини в едно стремглаво бягство на неудачник, който не е успял да нареди нотите на живота си?

Или пък някаква мисъл, долетяла от друго време? Не знам. Наистина не знам, но се надявам да не е така!

Дори и най-хубавите приказки на най-успелите филмови компании са с участието на красиви актьори. Ако артистите не изглеждат привлекателно, то екранизираните приказки няма да са толкова касови.

Кое предпочитаме? По-хубавото или по-доброто? Забелязали ли сте, че предпочитаме истината, облечена в лъскави дрехи, пред тази в дрипи? Въпросът ми е риторичен. Животът ми е риторичен.

Мокър до кости се стоя под козирката на сградата. Скрит тук, гледам как пред мен се излива дъждът. Не гледам точно дъжда, а света. Погледнат така, той е различен. Все едно съм подслонен в скалата под някакъв водопад, облян в светлина. Тя е заради неона в рекламата над мен.

Стоя така от няколко минути. Тук се чувствам добре. Успявам да се фокусирам върху нещо важно. Или по-скоро така фокусът ми се избистря.

Без никаква видима причина си спомних за майка. Тя винаги повтаряше, че не трябва да вярвам на никой, защото всичко е лъжа. Според мен не го мислеше. Та нали аз ù вярвах и тя на мен също. Казваше го, за да ме предпази.

Не ми е интересно да живея живот, в който не вярвам на никой.

Никога не използвам асансьора. Качвам се винаги пеша. Суеверен съм. Много и отдавна. Не в религиозния смисъл.

Изкачвам стълбите в тъмното. Като дете вярвах, че така ставам неуязвим.

Заставам пред вратата на апартамента и пъхам ключа. Искам да извадя пистолета си и да го напъхам в устата на света, в който живея, да го заплаша и той да ми стане по-ясен. Защо ходя навсякъде с оръжие? Мода или ме грози опасност?

Напоследък животът започна да ми напомня, че имам съвест и как не одобрява да я пипам с мръсните си ръце. Не смятам, че е редно да се оставям на живота да ми диктува правилата. Аз без него мога, но той без мен – не знам…

Влизам в апартамента и отивам в банята.

Бавно измивам ръцете си. Поливам лицето си с вода и се поглеждам в огледалото. Сигурно дългокосата е харесала белега под лявото ми око. Момичето, което се страхува да не бъде поредното. Може би…

Майната му на белега ми и леко притвореното око.

Наследих този апартамент от моята баба. Майката на баща ми. Той беше оазис за мисли. Апартаментът. Прекарах много време тук, защото родителите ми през повечето време работеха извън града, далече от мен. Тя ме отгледа.

Баба беше влюбена в мъж, на когото много исках да приличам. Беше силен, но не издържа дълго след като тя почина. Погребението му беше скромно. Той бе живял безпардонно и в края на живота му малцина бяха тези, които искаха да го видят, а още по-малко тези, които да го изпратят.

Той не би ги и молил за това. От друга страна баба ми беше светица и той беше единственият мъж, когото тя обичаше и бе обичала истински.

Аз го боготворях и му подражавах. Не заради псувните и суровия му нрав, а заради погледа, в който липсваше мисълта за отстъпление и начинът, по който ме държеше на коленете си, когато гледахме морето. Вярваше във всичко, което изречеше, обещаеше и правеше.

Никога не съзрях в него колебание. Обичаше вълните. Беше едър моряк с много белези от битки и пиянски свади. Имаше и слабост – жената, с която живееше.

След неговото погребение веднага се пренесох тук. Исках на това място да прекарам остатъка от живота си. Не стана точно така…

Винаги безупречно чист и подреден през детството ми, този дом още си е такъв.

Баба ми беше набожен човек. Научи ме да използвам дясната си ръка, защото обратното било грях. Тя беше вярваща, а дядо ми изключителен неверник. Той я обожаваше. Религията не беше достатъчна, за да омаловажи тя този факт.

Точно в този апартамент, почти когато са пишели сценария за филма който обожавам – част от моето ДНК, животът леко ми се разкри.

Оказа се, че баща ми е имал сестра и съвсем друга майка. Аз не ги познавах, а той не ги беше виждал от десетилетия. Биологичният му родител умираше и искаше отново децата да се съберат, за да си отиде тя в мир. Така и не разбрах детайлите по тяхната раздяла. Но това е една друга история…

Смъртта за мен е относително извинение…

В този апартамент видях за първи път трите дъщери на сестрата на моя баща. Майка му така и не видях. Не почувствах и нужда…

Влюбих се до уши в най-малката от трите ми братовчедки, но това е хлапашка история, за която друг път…

Мъжете се предаваме заради жени или заради пари. Това с жените го наричаме любов и ни служи като оправдание за всички предателства.

Наливам си уиски. Алкохолът ми помага да мисля по трезво. Когато мисля трезво ми е нужна упойка. Нощта и уискито са добър анестезиолог.

Сядам на дивана в кухнята. В тъмното. Старото радио е вдясно от мен. Още работи. С баба често спяхме тук, на ъгловия диван в кухнята. Точно в полунощ започваше радиотеатърът. Едва тогава заспивах. Този апартамент е машина на времето.

Това, което ми идва на ум няма нищо общо с филма и дългокосата, която ме чака в спалнята. Става въпрос за обикновените неща, тези, които се случват на всеки.

Смятам, че спомените не са просто чифт обувки в скрина на паметта, които да обуеш заради някоя своя прищявка.

Завършвах гимназия, когато се снимах в този филм. Участвах в масовката. Сега дори не различавам кой точно съм в нея.

Унасям се. Спокоен съм, а и съм го гледал много пъти. Вече само се возя – като на превозно средство. Съзнанието е човекът, а не купчината остаряващи мускули. Всяко съзнание си помага със спомен, когато пътят е неравен. Като с патерица…

…Сънувам едно момче. Симпатично.

Това прилича на началото. Всичко ново и ненужно е изтрито с гума и мога да започна отначало. Спирам се. За да помисля. Намирам се на място, което не познавам или не съм забелязал досега. Междинна гара в съзнанието.

Тук, приседнал на черно белия перон, опитвам между костите и плътта в тялото си да открия истината. Смятам, че съм закъснял.

Влакът няма да спре на този перон, а и аз няма да върна времето назад. А тя, истината, е необходима за бъдещето не, за да поправя миналото. Отново си спомням за приятелствата. За момент дори забравям кой съм.

На перона стои едно замечтано момче. Важно ми е да разбера. Сякаш, ако отново докосна старите влюбвания и раздели, ще стана по-добър. Понякога ми се иска да не бях допускал толкова грешки, да не бях охладнявал толкова бързо, да не бях толкова краен…

Да, силно желая стоейки на това мистично място навътре в съзнанието ми, да се разкъсам и там някъде между костите, мускулите и сухожилията да открия истина.

Не съм сам. На гарата е пълно с хора. Хора, които не познавам. Интересни…

Липсват ми всички онези приятелства, които бях разочаровал или отблъснал. Дали наистина ги искам или човек винаги мечтае за това, което няма?

Не знам. Ако мога да върна времето назад, ще съдя не толкова остро. Вероятно сега разсъждавам така заради трогателната гледка на замисленото дете на перона.

Знам, че филмът ще свърши и при следващото ново запознанство егоистът в мен ще забрави за детето. Ще избягам от това моментно съчувствие към грешките от миналото.

Заради пари, жени или его се разделих с приятели, които ми бяха като братя. Заради различия, които заради младостта си не успях да преглътна. Жени, които бях обожавал и после забравял.

Не съм уплашен. Банално е да кажа, че се чувствам изгубен. Не. Потъвам в противоречия. Едва ли това се е случило изведнъж.

Сега се примирявам. Предавам се. Сякаш е краят. Вероятно това трябва да се случи на финалното житейско петолиние. Идеите ми как да бъда щастлив се изчерпаха, посивяха и се отчуждиха от мен. Не изпитвам и капка тъга към тях. Уморително дълго съжителство.

Пак съм малко момче. Дядо ми пак спи в спалнята, а с баба ми чакаме да почне радиопиесата…

Мисълта ми е вече уморена и не търся отговори. Достатъчно за днес! Навън продължава да вали.

Виждам силуета ù в тъмното. Усещам присъствието ù като огромен магнит, с чиято тяга коравата ми външност се бори. Всяка проклета сутрин и прокълната вечер се събуждам и заспивам с мисълта за…

Чух един слабак да казва, че сладостта не е сладост, ако няма горчивина. Е, и?!

Не знам дали съм влюбен в нея или я обичам. Имало огромна разлика…

Чувствам зависимост от срещите си с нея.

Защо изневеряваме? Поради същата причина, поради която са нужни и парите – за да бъде щастлив човек. Нагон, алчност, ненаситност, любопитство, нужда, празнота?

Да! „Празнота“ е точната дума. Всяко действие и мисъл се пораждат от нуждата да запълним празнота. Да останем верни на този, който очаква от нас да свикнем да живеем с празноти, не означава ли да изневерим на себе си?

Въпрос на избор… А другият до нас дали запълва празнотите…? Той запълва ли своите празноти или се е научил да живее с тях? Не. Според мен – не. В реда на нещата стана да искаме от този, с който споделяме бита, неща, които самите ние не сме способни да му дадем.

Чувствата и емоциите се изчерпват. Някои ги заместват с рутина и почти винаги след това съжаляват. Това са хора без въображение и с малки мечти…

Е, да, това обрича на провал много казани на глас клетви…

Бързо се сближихме с нея. Допусна ме твърде близо. Направи го по мил, приятен и вълнуващ начин. Моментът, в който това се случи, беше тъжен и разтърсващ. Такива неща не се случват всеки ден.

На повечето хора никога. Всичко беше напълно естествено. Като дишането. Пристрастих се към начина, по който показваше близостта си. Чувствам се като дете, отървало се от своя недъг и излязло да играе на улицата със своите връстници за първи път.

Оказа се наивно вярването, че шепа тайни могат да те сближат с някой. А и близостта не е неразрушимо статукво, особено във време, в което бракосъчетанието е акт от ежедневието, подобен на игра билярд в скучен неделен ден.

Оставил съм късчета от живота си на много места без никакво намерение да ги събирам. Те са несъвместими едно с друго…

…Тогава още не знаех, че главният герой от този филм ще ме приеме като брат и че аз ще държа толкова силно на него, че ще участва във всяка история, която съзнанието ми рисува. Но и това е друга история…

Животът е като разходка под листопад – не знаеш кое листо ще те докосне.

Легнал до нея в тъмната стая разбрах, че актът не започва с проникването, а още с първата мисъл…

„Кълна се, в Дявола и в Бога – да сторя аз за теб, каквото мога!“

К. И. К.