Защо изпитвам носталия за времето на соца?
Не, защото съм била млада, както днес ме убеждават разни платени букъри.
Е, да, бях млада, преди това дете, но бяхме бедни – майка шивачка, татко старшина от армията с мижава заплата, мама работеше извънредни смени за повече пари, докато бях студентка. В малка къщичка в еврейската бивша махала на София, впоследствие работическа, но беше в периметъра на центъра. Качваш се на трамвая за две стотинки и отиваш да си гледаш кино на площад „Славейков“.
В училище идват едни лели от операта и без пари те водят да гледаш „Мадам Бътерфлай“ и ти оставаш без дъх, после пак и като поотраснеш малко в гимназията си събираш стотинки да си купиш билет за „Дон Карлос“.
Нямаш пари за книги, но в Градската библиотека има колкото щеш – стига да станеш рано, да отидеш първа на опашката, добре си с тичането и успяваш да си вземеш „Клетниците“ на Юго. Горда излизаш с томчето и се хилиш на поспаланите.
Учиш като луда за кандидатстудентски изпити, щото трябва да изкараш седмици – местата за деца без привилегии са малко.
Накрая си студентка, татко ти е разширил къщичката с една преработена барака да си имаш стая, ходиш на стаж във вестници, запознаваш се с всякакви хора и в един момент седиш на една маса в кафенето на писателите с Богомил Райнов, невярвайки на очите си. Истински писател и не кой да е.
Прибираш се в своята стая, бивша барака, не спиш, защото трябва да подготвиш въпроси за интервю точно с него – с Богомил Райнов, а не знаеш какво да го питаш. Тогава пак тичаш в библиотеката, или при други хора, които знаят повече за него от теб – уточнявам, все още съм млада и малко са ми познанията. И те така – с усилия, нямаше Гугъл. /Между другото в Гугъл няма знания./
Всичко в младостта ми бе много трудно и затова си я обичам моята младост.
След години имам всичко: имоти, парични средства, натрупани знания, но са равни, безлични години – нямам Богомил Райнов, от когото ме бе страх да взема интервю.
Някакъв Гого Господинов е корифеят…
Днес няма авторитети – разни мисирки говорят на „ти“ с писателите.
Каквито писателите такива и селскостопанските птици, моите колеги, добре платени – които не живеят в бивши бараки…
Зоя Деянова
