15.04.2024

Мисленето на нашето време носи отпечатъка на един светоглед, който наричаме „природонаучен“. Прилагателното „научен“ е станало критерий, с който се опитваме да измерим верността на дадено твърдение, теория, или мисъл. Всички ние мислим в научни категории, дори когато се отнася до области, които по същество нямат нищо общо с науката.

Така до голяма степен превръщаме науката в „религия“, без да осъзнаваме напълно колко противоречиво е това определение.

Целта, която преследва науката, е да проникне с мисъл в действителността и, изнамирайки закони, да въведе ред в многообразието от проявяващи се форми. Затова се създават теории, които възможно най-пълно да обхващат действителността.

Всяка теория в момента на появата си отразява състоянието, в което се намира съзнанието на нейния създател. С процеса на изследванията продължава да се развива и състоянието на съзнанието и скоро предишната теория започва да изглежда твърде ограничена.

Появява се нужда от нова, по-широка теория и т. н. Стига се до задължителната закономерност, при която с прогресиращото разширяване на човешкото съзнание, всяка теория рано или късно се надживява и отстъпва място на нови открития. Защото днешната истина е утрешната грешка. Един поглед към историята на науката може по впечатляващ начин да потвърди това.

Историята на науката е история на човешките грешки. Нямаме обаче причини да се срамуваме от този факт, защото всеки знае, че човек се учи най-добре от грешките си.Гротескна е само абсолютната сигурност на всяко ново поколение, че заблудите са съществували единствено в миналото.

Затова и нищо не може да разтърси дълбокото му убеждение, че сега е намерило абсолютната и окончателна истина.В това отношение фанатичната вяра в науката с лекота превъзхожда която и да било религиозна секта.

Отношението към хората, които с възгледите си поставят под съмнение „общовалидната истина“ на времето, също показва поразителна прилика с религиозния фанатизъм.Една от основните човешки слабости е, че човек фиксира мисълта си върху нещо и после до края на живота си с всички сили защитава собствената си гледна точка.

Така науката само влиза в дисонанс с (подозрително) шумното подчертаване на своята обективност.Науката започва своята работа с изследването на видимия външен свят. За нас външният свят се проявява като материя и затова науката нагажда работния си метод към условията на материята.

Това със сигурност е правилно, но остава правилно само дотогава, докато наистина се изследва единствено материя. Получените резултати в най-добрия случай са валидни също само за материята. Тук се сблъскваме с двете основни грешки, които ни дават основание да се усъмним в състоятелността на претенциите на науката, която смята себе си за единствено оторизирана да изказва мнения:

  1. Работният метод на науката съзнателно е настроен към изискването да се изследва материята. Днес този метод несъзнателно се използва и разширява дори в области, които не е задължително да имат нещо общо с материята.
  2. От споменатото в точка първа се вади заключението, че може да се борави единствено с материя и че само тя подлежи на измерване, че извън материята не може да има нищо друго. Този омагьосан кръг може да се разкъса само, ако разберем ограничеността на собствените си методи, или ако приложим към нематериалната област адекватни, необичайни за научното мислене методи.

Изглежда, че вече е време за подобна стъпка, защото навсякъде се множат гласовете, които не желаят повече да признават науката за единствено оторизирана да се произнася върху действителността.

Основанията, оправдаващи подобна стъпка, биха могли да се потърсят и в следните въпроси:

  • Въпреки несъмнените й успехи в техническата област, направила ли е науката човечеството по-щастливо?
  • Може ли науката да помогне на човека да реши проблемите си?
  • Може ли науката да отговори на най-съкровените му въпроси, идващи от това, че „е човек“?
  • Вървяло ли е развитието на човешкото съзнание в крак с външните прояви на техническия прогрес?

Отговорите на тези въпроси са еднозначни и разочароващи – успехи липсват. Колкото повече помощни средства изобретява човекът, за да пести време, толкова по-малко време има.

Например, така наречената „модерна медицина” не може да намали заболеваемостта дори с един процент. Нека не се заблуждаваме от статистики, които доказват спад на инфекциозните заболявания, или на смъртността сред кърмачетата, без обаче да споменават разпространението на кои болести е нараснало за същия период от време, или какви нови болести са се появили.

Медицинските статистики имат смисъл, само ако изчисляват „заболеваемостта“ като такава, а не ако се отнасят до отделни нейни форми на проява. Днес сме свидетели на огромно нарастване на психическите заболявания, които все още не успяваме да потиснем така успешно, както някои соматични симптоми.

Казаното дотук няма за цел критика спрямо науката. а само да се изясни необходимостта, както и основанията ни за това, по-нататък да се обръщаме към друг, понякога диаметрално противоположен на научното мислене метод.

Всичко казано по-горе с пълна сила се отнася и за идеологиите, които адептите на социалните „науки” ежедневно ни натрапват. Резултатите са плачевни, изхождайки от катастрофалните им провали и нарастващото противопоставяне между хората.За да избегнем надвисналата катастрофа е необходимо всеки един от нас индивидуално да извърви пътя към познанието.

То никога не може да бъде резултат от старание, а е резултат от напълно личен, индивидуален акт на разбиране, който с един замах игнорира всички изисквания на масата за “знание за всички“.

Познанието винаги е резултат от личен опит и не може нито да се приема, нито да се предава. Във всичко, което приемаме от другите, може само да вярваме, но никога не може да го знаем.

Колкото и добри основания да имам да вярвам, или да не вярвам в нещо, това няма никакво значение. Да вярваш, значи да не знаеш. Изчисляването на вероятността също нищо не променя. От тази гледна точка идеологиите приличат на голяма религиозна общност, в която постоянно се предъвкват трохите, останали от някакво познание, докато това знание се промени до неузнаваемост.

В никакъв случай обаче не трябва да подценяваме вярата, защото тя е най-важната предпоставка за получаване на знание. Да вярваш, означава да смяташ, че нещо по принцип е възможно. Ако смяташ, че е невъзможно, никога не можеш да го постигнеш. Вярата и познанието са различни стъпки. Те взаимно се обуславят, но всяка от тях си има собствени основания, така че двете не бива да се смесват.

Светослав Атаджанов