01.03.2024
image
Печат на Българското училище във Велес от 1845 г.; Печат на Българската църковна община в Крива Паланка от 1868 г.; Печат на Българското читалище във Воден (днес Едеса в Гърция) от 1890 г.; Печат на Българската църковна община в Солун.

800 интелектуалци от Република Северна Македония зоват правителството и президента Стево Пендаровски да отхвърлят т. нар. френско предложение

Ако не познавахме историята на Балканите и живеехме на другия край на Европа, щяхме да се разплачем от тези прочувствени думи

Тези дни, в неспирния поток от сведения за протести срещу България и Европейския съюз по улиците на Скопие, в информационното пространство се появи интересна новина. Става дума за отворено писмо на 800 интелектуалци от Република Северна Македония. От преамбюла се разбира, че това са „учители, професори, учени, лекари, социални и културни дейци, педагози, художници, журналисти и всички, които помагат за възпитанието и образованието на нашите поколения“.

В това обръщение северномакедонските интелектуалци зоват правителството и президента Стево Пендаровски да отхвърлят т. нар. френско предложение. Президентът трябвало да каже ясно и високо, че не е съгласен „с предложението на г-н Макрон, което всъщност защитава българските националистически идеи, в които се признава ликвидирането на идентичността на Македония и македонската самобитност“. Защото, ако то бъдело прието, .„македонският народ ще бъде дърво без корен и няма да има възможност да изрази своята приемственост във времето и пространството…С това предложение, още преди да започне преговорният процес, македонците ще бъдат сведени до изкуствена конструкция от 1944 г. Македонският език ще бъде исторически несъществуващ за ЕС“.

„В многовековната си история – продължават интелектуалците, – македонският народ никога не се е опитвал да заграби нещо, което не е негово…Всъщност фактът е, че Светите братя Кирил и Методий се наричат у нас общославянски просветители, а в църковния календар те се считат за покровители на Европа. Езикът, на който е създадена първата славянска азбука и на който са написани първите книги, ние наричаме старославянски, а не като източния ни съсед – старобългарски.“

Финалът на писмото е предизвестен от изложението: „Ако това е условието за влизане на македонския народ в ЕС, тогава ние, македонските учители, казваме не!“

Ако не познавахме историята на Балканите и живеехме на другия край на Европа или някъде другаде по света, буквално щяхме да се разплачем от тези прочувствени думи. Горките хорица, бихме казали, как ги тъпчат тези проклети българи и искат да им отнемат така свидната идентичност. Но именно затова северномакедонските участници в смесената историческа комисия най-много се боят и бягат като дявол от тамян от гласа на автентичните документи. Къде-къде е по-лесно да си говорим по отвлечени въпроси като тези за „македонскиот идентитет”.

Човечеството отдавна е търсело начин да докаже истинността на даден текст и така достига до изобретяването на печата. Удостоверяващият или гербов печат е инструмент за заверка на правдивостта на един документ. Нашите предци добре са знаели това и по тази причина в средновековната българска държава аристократите са имали лични печати. Българските царе пък скрепвали своите грамоти със златни печати (хрисовули), без които документът за дарения на манастири и селища бил невалиден.

В разгара на закъснялото българско Възраждане и на борбата за църковна независимост срещу гръцките попове, през ХІХ в. българите отлично осъзнават ролята на удостоверяващия печат. Навсякъде в българските земи никнещите като гъби след дъжд национални общини, читалища, църковни настоятелства и др. първо си правят печат. Тогава не е имало ателиета за изработка на печати и всеки си ги е майсторил, както намери за добре. Освен да докажат автентичността на документа, те имали и втора, не по-малко важна задача: да покажат на света, че има български народ.

В самото начало на ХХ в. големият български учен Йордан Иванов прави многобройни обиколки във Вардарска и Егейска Македония, за да дири автентични документи за живота на българското население там. Именно тогава той открива и документира множество печати, които, за съжаление, по-късно са брутално унищожени от зараждащия се македонизъм. Ето какво пише по този въпрос видният историк в издадения през 1931 г. капитален труд „Български старини из Македония”:
„Македонските българи през турското робство си служели било с лични, било с дружествени печати. Надписите на печатите били на български, гръцки или на турски език, а понякога едновременно на два езика. Не са редки случаите, когато българите си служели и с отпечатване на натопен в мастило палец върху съдебни актове, договори и просби. Откакто, след Хати-шерифа (1839 г.) и Хати-хумаюна (1856 г.) (султански законодателни фермани – Н. О.), турската държава взе да търпи, щото нейните поданици да могат да изявяват народността си открито, едноплеменните етнографски сдружения се осмеляваха да посочват явно народностната си принадлежност и върху своите печати. Гръцко-българската църковна борба и отпорът на българите засилиха у българите още повече тоя навик. Българските църкви, монастири, църковни общини и еснафи захванаха да се именуват „български” и на своите печати. Това говори за събуждането и закрепването на националното чувство у македонските българи.

Ето някои печати на български училища, читалища и общини от Македония, публикувани от Й. Иванов:

Велешкото българско училище, 1845.

Печатъ: Башовското българско училище, 1845.

Блъгарска цръковна община в Солун.

Печатъ на Щипското общонародно блъгарско духовно правление, 1869.

Паланечка българска черковна община, 1869. (Крива Паланка – Н. О.)

Воденска българска община, 1870. (Воден, дн. Едеса в Гърция).

Воденска българска църковна община, 1870.

Българско читалище в Воденъ, 1870.

Ваташа булгарцка црковна опщина 1884 г. (Ваташа, дн. В Гърция – Н. О.).

В голямото си изследване Йордан Иванов публикува и прочутия „Мемоар на българските църковно-училищни общини в Македония” от 20 май 1878 г. Това е протестно обръщение на македонските българи към Великите сили с искане за прилагане на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към новосъздадената българска държава. В този апел слагат подписите си представителите на 21 български общини и просветно-културни дружества от всички краища на Македония. Срещу тях са отпечатаните с мастило печати на съответните организации. На повечето съзнателно е отбелязана националната идентичност на притежателите им:

Печатъ на Скопското българско общество, 1870; Печатъ на Прилепската българска община; Печатъ на българската община въ Битоля, 1870; Печатъ на Неготинската българска община, 1871; Печатъ на Гевгелийската българска община, 1871; Печатъ на Кукушката българска община; Печатъ на Солунската българска община; Печатъ на Тетовската българска община, 1869; Печатъ на Кумановската църковна община, 1870; Печатъ на Неврокопската българска община; Печатъ на Щипската българска община, Кюстендилска епархия; Печатъ на Сярската българска църковна община; Печатъ на Драмската българска църковна община.

Ето такива са били по народност интелектуалците от територията на днешната Република Северна Македония (а и на голяма част от Северна Гърция) само преди по-малко от век и половина. Интересно какво се е случило през този неголям от историческа гледна точка период? Но това вече е друг въпрос и е свързан с появата на „заразното зло“ – войнстващият македонизъм.

Автор: Проф. Николай Овчаров

https://trud.bg/