Константин Кацаров -Автор
Казаха ми, че на погребението ми няма да дойде никой. Хората са пристрастени към тази идея. Искат и гробарите да плачат за тях… Боряна ми го подхвърли някога. Уж на шега. Познавам я от малка. Бях във втори клас. Исках да станем повече от приятели. Тя ме отблъсна. Каза ми, че съм твърде първобитен. Вероятно е била права. Намери друг. За онова, което исках аз. Друго момче от същата махала. Атлетично. С две години по-голямо от мен. Много тичаше и играеше футбол. Двамата се ожениха. Веднага след това заминаха на меден месец. Не стигнаха далече. Катастрофираха. Мъжът и караше колата. Той се измъкна с леки наранявания, но Боряна никога повече няма да може да ходи. Два месеца по-късно той я напусна. Намери си здрава жена. Бедните души търсят за компания перфектни тела.
Старомоден съм. Вярвам във възмездието. Но онова, което ти сам въздаваш. Срещнах се с него. С мъжа на Боряна. Тогава, когато той най-малко го очакваше. Беше изненадан. Нараних го. Продължи да ходи, но никога повече няма да може да тича. Ръцете му вече няма да са толкова сръчни. Бедните души започнаха да отбягват неговото тяло.
Оттогава минаха години. Имах много връзки. Изпитвам трудност с жените. Заради Боряна. Гласът и ме кара да се чувствам, все едно съм скочил от най-високия водопад в света и съм се приземил върху най-мекия пух. Сравнявам всички с нея. Тя е съвършена. А лицето ѝ… Няма друго такова. Най-красивото на света. Нито на екрана, нито по списанията някое може да се мери с нейното. С годините става все по-привлекателно. Не е само мое мнение.
Не съм виждал Боряна отдавна. Взехме това решение едновременно. Нея не я чака дълъг и пълноценен живот. Ще е жива още няколко години. Остро дегенеративно заболяване отнема мускулите и. Те вече почти са атрофирали. Трудно вдига с ръката си дори чаша пълна с вода. Няма никой до себе си. Родителите и отдавна са мъртви. Не се виждаме, но правя каквото трябва. Поемам всичките и разходи. Плащам на рехабилитатори и на хора, които и помагат в ежедневните дейности. Това удължава живота и ограничава страданието и. Има добри приятели с които пътува по места, които обича. Това мога да направя. Ако остана жив, няма да отида на погребението и. Искам да я запомня такава, каквато си беше. Тя е съгласна. Говорили сме по този въпрос.
Всяка вечер имаме среща. Чуваме се по телефона. Всеки ден. Свиждането трае часове. Не тя има нужда от мен, а обратното. Говорим си и за секс. Все едно ми е любовница. Гласът и е възбуждащ. Шегувам се с нея. Питам я с колко мъже е била през изминалия ден. Предлагам и да отвори еротична телефонна линия. Много хора ще останат щастливи. Споделям и всичко. Тя е добър слушател. Смеем се. После бързо заспивам. Понякога не мога. Като сега. Слушалките са още в ушите ми. Разговорът вече приключи. Виждам я как стои в тъмнината. Сигурно плаче. Няма си никой. Приятели, които идват за малко и мъжки глас в телефонна слушалка. Само това. Никакво банално продължение, като истинска връзка, деца, постепенно овехтяване. Тя е от осъдените на бавна смърт. Надявам се да не приличам на палач. Още е млада. Бих дал всичко за да е здрава. Чудя се как може тялото на такъв красив глас да страда толкова много. За съжаление в сейфа си нямам нищо магическо. Само пари. Нищо значимо не мога да и купя с тях. Мъчат ме липси.
Търся някаква форма на нежност. Предпочитам да е жива. Имам нужда от прегръдка. Пред някой да се съблека. Да почувствам, че ме разбира. Да лежим един друг. Докосвайки се да заспим. Сантиментално съм настроен. Денят ми беше груб и недодялан. Нежност. Ще изпиша тази дума с кръвта си по стената.
Глупости! Звучи банално. Обявил съм война на клишетата. Нежността не е рана и кръв по стената.
Спалнята е отворена. Пълна е с онова, от което имам нужда. Стоя на прага, до вратата. Тих съм като последната въздишка на умиращ. Лежи по корем. Знам какво да направя. Умея да докосвам, когато съм в настроение. Ще приближа и ще си взема малко. Еднократна доза. Ще я събудя. Иначе няма да мога да заспя. Тя ми е длъжница. Не искам да го правя така, но понякога ми е безразлично.
Липсва ми нежност. Едва пазя равновесие. От този дефицит ми пада кръвната захар. Свикнах с тъмното и я виждам съвсем ясно. Красива и пристрастна към мен. Мога да я имам, но предпочитам да ме боли. Понякога се съмнявам. Прилича на грешка. Няма да я будя. Избирам по-трудното. Приемам решението си за вярно. Искам в собствените си очи да бъда герой. Затварям вратата на празната стая.
„18“
К. И. К.
Книгите: https://www.facebook.com/photo/?fbid=882871613415323&set=a.474651840903971
