КЛОЗЕТНИЯТ АВАНГАРД: КАК ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ РЕЦИКЛИРА ЗАПАДНИЯ МОДЕРНИЗЪМ
Критически анализ на заемките, скатологията и провинциалния епатаж в „Естествен роман“
„Преписването на една вече написана книга е най-висшата форма на литературна ирония.“
Хорхе Луис Борхес, „Измислици“
Българският постмодернизъм от 90-те години на ХХ век обичаше да се представя за радикален, оригинален и невиждан дотогава интелектуален бунт. Провинциалният авангард, окупирал кафенетата около Софийския университет и страниците на „Литературен вестник“, претендираше, че руши табута и създава нов език. Истината обаче е много по-прозаична: това, което родните критици обявиха за „гениално нововъведение“, беше чисто и просто интелектуално пиратство наготово.
Най-яркият пример за това пиратство е Георги Господинов (Г.Г.) и неговият прехвален „Естествен роман“ (1999).
При по-внимателен прочит лъсва болезнената истина: авторът не открива нито една нова тема, мит или заглавие. Той механично преписва и вулгаризира концепции от световни автори, представяйки ги пред неопитната тогава българска публика като собствена революция.
1. Голямата кражба на клозета: Джойс срещу ямболския битовизъм
Най-скандалният фрагмент в книгата на Г.Г. – този, в който любовта се измерва с това „да издържиш миризмата на гаджето, което сере пред тебе“ – се представя за върховна концептуална дързост. Само че тази „идея“ е открадната от Джеймс Джойс с близо 80 години закъснение.
Още през 1922 г. в „Улис“ (Епизод 4 – „Калипсо“) Джойс праща своя Леополд Блум в дворния клозет, описвайки детайлно неговото изхождане и мисли. Разликата в мащаба обаче е космическа:
При Джойс: Дефекацията е метафора за екзистенциалната самота на съвременния човек. Човекът в тоалетната е оголен, беззащитен, свален от пиедестала на фалшивия морал. Това е трагикомичен философски поглед към човешкото съществуване.
При Господинов: Няма никаква метафизика. Има провинциален хулиганизъм. Сцената с клозетната чиния и гаджето със събутите бикини е свалена до нивото на евтин, махленски анекдот. Натрапването на чуждите екскременти като „тест за любов“ е самоцелна вулгарност, целяща евтин физиологичен епатаж „напук“ на добрия вкус.
2. Естетика на отпадъка. Претопленият Бекет
Всички разсъждения в „Естествен роман“ относно тоалетните чинии, хигиената и разпада на тялото носят претенцията за „дълбок песимизъм“. Но всеки, който е чел Самюел Бекет, веднага ще разпознае откъде е преписано това.
При Бекет (в романите „Молой“, „Малон умира“ и пиесата „Краят на играта“) телесните отпадъци и нощните гърнета са символ на трагедията на старостта и затвора на плътта. Героите му живеят в кофи за боклук и се сблъскват с биологичния си разпад с достойнство и срам.
Георги Господинов взема тази скатологична линия, но изсмуква от нея цялата философска дълбочина. Онзи суров екзистенциален ужас тук е превърнат в пиянски брътвеж на чашка гроздова, лишен от поетическа дистанция.
3. Комплексът на „Сърдитите млади хора“. Закъсняла поза без кауза
През 50-те години на ХХ век в Англия се ражда движението на „Сърдитите млади хора“ (Angry Young Men) начело с Джон Осбърн. Те вкарват в литературата т.нар. „реализъм на кухненската мивка“ – мръсния бит, тесните квартири и семейните скандали, за да взривят лицемерния викториански морал. Техният бунт обаче е задвижван от автентичен социален и класов гняв.
Г.Г. и българската вълна от 90-те отчаяно се опитаха да изкопират тази поза на „сърдити провинциалисти“, настанили се в софийските квартири. Но вместо реален гняв срещу несправедливостта на прехода, те произведоха цинична иронична поза. Тяхното „сърдене“ се изчерпа с това да шокират традиционния читател (épater les bourgeois) чрез цинизми. В литературата „епатаж“ означава умишлено, съзнателно предизвикателство срещу приетите обществени норми, морал и добър вкус. Целта на епатажа винаги е да скандализира публиката, да я изкара от комфортната ѝ зона и да привлече вниманието върху автора. Това не е социален протест, а интелектуално празнодумие с цел популярност и някоя награда, не е литерстура.
4. Мухите на Сартр и Роб-Грийе. Когато и насекомото е преписано
Един от централните образи в „Естествен роман“ е този на мухата (идеята за „роман на мухата“, съставен от отделни фасети). Критиката дълго се прехласваше по тази „невероятна метафора“. Само че и тук Г.Г. просто разгръща чужди страници.
Манията по насекомото, което наблюдава човешкото нищожество, е директно заимствана от екзистенциализма на Жан-Пол Сартр (пиесата „Мухите“) и най-вече от обективизма на френския „нов роман“ на Ален Роб-Грийе („Гумените гуми“, „Ревност“). Роб-Грийе първи превръща хладното, геометрично описание на мухи, петна и предмети в център на повествованието, за да децентрира човека. Г.Г. взима тази френска авангардна структура, но я пародира до нивото на домашна досада от ямболските мазета, губейки радикалния философски залог на оригинала.
5. Списъци и каталози: Борхес и Еко за бедни
Структурата на „Естествен роман“ е фрагментарна – пълна с каталози на тоалетни, списъци на вещи, класификации на видове мухи. На българския читател това се продаде като „новаторска фрагментарност“.
В световната литература още от “Моби Док” обаче енциклопедичният списък и фикционалният каталог са запазена марка на кладиците. Хорхе Луис Борхес (който измисля абсурдни китайски енциклопедии) и на Умберто Еко (който посвещава цели теоретични трудове и романи на „естетиката на списъка“) са емблеми на този литературен похват. Както подчертават самите епиграфи, при Борхес и Еко списъкът е лабиринт на знанието и метафора за безкрайността.
При Господинов каталогът се превръща в мързелив авторов похват – когато нямаш какво да кажеш и как да развиеш сюжет, просто изброяваш предмети или улични детайли, за да запълниш страниците с псевдоинтелектуален пълнеж, впечатляващ главно баламите и тарикатите в София и застарели грозни жени навсякъде.
6. Вулгаризмите като самоцел и липса на стил
Когато автори като Луи-Фердинан Селин или Хенри Милър използват цинизми и вулгаризми, те го правят, за да взривят една лицемерна буржоазна система чрез брутална автентичност.
В българската вълна от 90-те и конкретно при Г.Г., думи като „сере“, „лайна“ и „гаджето върху клозетната чиния със свалените бикини“ се използват като тийнейджърска самоцел. Литературната игра тук се проваля, защото езикът не е изчистен до кокал, а е оставен на нивото на уличния просташки жаргон. Вместо интелектуален дискомфорт, у читателя остава единствено усещането за естетическа погнуса и литературен кич.
Изводът
„Естествен роман“ не е естествен – той е обмислен изкусен изкуствен колаж от чужди, вече измислени радикални идеи, присадени върху българския битов контекст. Зад маската на постмодерната „интертекстуалност“ прозира най-обикновено епигонство. Когато прекрачиш границата на физиологичното без мащаба на Джойс, без метафизичния абсурд на Бекет, без автентичния гняв на „сърдитите“ и без интелектуалната игра на Борхес и Еко, изкуството изчезва. Остава само миризмата на клозета.
акад. Петър Иванов
