През 1948 г. избухва информационна бомба в консервативнитe тогавашни САЩ, които още не са се възстановили напълно от Голямата депресия. 24-годишната Люсил Шалифу и нейният съпруг Рей, имали четири очарователни деца и пето на път. Всичко било наред, докато главата на семейството, който работил като шофьор на камион, не загуби работата си. В къщата им буквално нямало пари, просто да легнеш и да умреш от глад. Озовавайки се в изключително трудна ситуация, съпругата не могла да измисли нищо по-добро от това да продаде децата си.
На 28 август 1948 г. Люсил поставя пред къщата си табела, която гласи: „Домакиня продава четири деца“. Когато дивашката рекламна табела „украсила“ верандата на наетата къща на семейство Шалифу, неизвестен журналист заснима от прозореца на колата си майката, изтощена от безпаричие, седнала под плаката, заобиколена от гладните си деца. Снимката, публикувана в местен вестник е препечатана от десетки американски федерални и регионални вестници. Американците започнали масово да предлагат на семейството храна, финансова и друга помощ, но съпрузите отказвали всичко.
На семейство Шалифу им отнема 24 месеца, за да „продадат“ децата си. Петте деца, включително най-малкият син, който е на година и половина по време на продажбата, са закупени от напълно различни семейства.
Най-голямата Лана е отведена от непознат сивокос господин с отблъскващ вид. Анна и Милтън са купени за по долар на глава от фермерите Zoetman, които още в колата си казват на децата, че отсега нататък ще се казват Бевърли и Кенет. Децата се озоват в истинско робство, където всяка грешка се наказва с тежки побои и намаляване на и без това оскъдните им дажби храна. Те израснали във влажното мазе на фермата в наказателна килия със стоманена врата, която се заключва всяка вечер и ядяли храна, останала от прасетата.
На 17-годишна възраст Кенет, неспособен да издържи на по-нататъшен тормоз, почти убива от бой осиновителя си. Съдията, след като се запознал със случая, спасил младежа и го изпратил временно в психиатрична болница вместо в затвора. След инцидента с брат си Анна е отвлечена от непознат; по-късно полицията я намира в приют за самотни родилки. Момичето разказало, че е било отвлечено от възрастен мъж, който два месеца я изнасилвал, след което я отвел в неизвестна посока и я оставил на безлюдна спирка в пустоща. Момичето оставило детето в сиропиталище, но не искало да се върне при осиновителите си.
Купувачите на Сони Шалифу остават неизвестни, но най-малкото дете, Дейвид на година и половина, се озовава в благочестиво, традиционно американско семейство. Осиновителите възпитават момчето като достоен син и гражданин. На 18 години той се присъединява към армията и служи в армията на САЩ 20 години.
На 70-годишна възраст Бевърли разказа историята на семейството си на журналисти и ги помолила да изпратят призив в цялата страна, за да могат оцелелите деца на семейство Шалифу да се срещнат. Първата открита е 67-годишната Сю, която умира в ръцете на Бевърли от хронично заболяване. Тогава Бевърли е заведена до гроба на Лана, която умира през 1998 г. Тя изпада в ступор, когато научава, че след продажбата им, майка им Люсил Шалифу се развежда с баща им, омъжва се повторно, ражда четири деца и става известна в целия район като любяща съпруга, грижовна майка и отлична домакиня.
Войникът Дейвид е единственият от децата, който намира майка си и я среща три пъти крадешком, докато се връща от мисии в армията. Само той не осъжда родителите си за варварската им постъпка…
Светослав Атаджанов
