( Написах тази статия на 7.11.2017 г., когато – след като гласувах за Румен Радев – Президент – си дадох сметка, че и той ще бъде поредното горчиво разочарование за българския народ. Първото действие на новоизбрания президент Радев, бе да открие паметна плоча на жельо ( или желю ) желев, с което символично да подпечата статута на колониално робство на Отечеството, чийто суверенитет бе предаден и продаден от „първия демократично избран президент на България“. Същият този жельо ( или желю ), който прегъна одве пигмейската си снага в позорен поклон доземи пред Ричард Ран. Същият селски уродливец, чиято потомка Станка Пердю не престава и днес да обижда нашата нация с кошмарната си физиономия и с кощунствените си провокации ).
Ето текста на статията, който е актуален и днес:
Открита е паметна плоча на … жельо митев желев? Увековечава се гномът, станал емблема на унизителното жертвоприношение на българската държава пред американските колониални апетити? Това е поредният позорен опит на шайката продажници, самонарекла се „българска политическа класа“ да подмени всяка ценност, да обяви черното за бяло и да увенчае с фалшиви лаври на демократ и патриот едно убого човече, превърнало се в символ на колосалната лъжа на т.нар. „демократични промени“.
По гавра на случайността или по нечия демонска воля, това нищожно създание бе издигнато на гребена на събитията и в един кратък, но съдбоносен момент, се превърна в средоточие на огромните надежди на три поколения българи. И разбира се, то не се издигна до очакванията ни, а срина нас до себе си.
Помня глупавия си младежки патос, с който го поздравих в НДК като „първия свободно избран президент на България“, сподавяйки изненадата си от плоското му уродливо лице, с крива хитряшки умолителна усмивка, видяни за пръв път отблизо, от упор. Тогава не си давах сметка, че комплексар, онеправдан по рождение от природата, лишен от самоуважение, не може да бъде водач на народа си, че това е фатално за нацията. Все още мислех, че душевните качества могат да бъдат обратно пропорционални на физическото убожество. Изгарям от срам при спомена за тоя поздрав, поднесен от наивност – защото наивността също е грях.
За колко опустошени животи, за колко посечени мечти, за колко разпиляна огнена и животворна енергия, която просто се предлагаше да впрегната за доброто на България, носи вина тоя пигмей с дребна лакейска душица! От глупост и вродена сервилност или от омразата на маргинала към всичко по-голямо от него или дявол знае заради какви сметки, той влезе в мерзки съглашателства зад гърба на доверилия му се народ и стана момче за поръчки на кликата на българоубиеца Луканов.
И ето че днес това човече ще бъде помпозно увековечено и героизирано от достойните си наследници не за друго, а защото те самите имат нужда да героизират и историзират собствената си парвенюшка власт на колониални еничари и ибрикчии. С плочата на ж.м.ж. се полага жалон в тяхното летоброене, с нея започва вписването им във вечния календар. Каква горчилка – безнаказано се оскверняват паметниците на Левски, буренясват паметниците на българското войнство, достойни българи гинат немили и неизвестни в емиграция, а в отечествената ни земя не можеш да се разминеш от мемориали на мутри, гангстери, мафиотски босове и „олигарси“, към които днес триумфално се присъединява и „паметната плоча на ж.м.ж.“ Това ли ще бъде паметта на България, паметта на бъдните поколения?
Не вечна слава, а вечна погнуса ще сподиря предателите на българския народ и приживе, и отвъд гроба. И не ми казвайте „за мъртвите или добро или нищо“. Ж.м.ж. не е мъртъв, той пребъдва в тия четиримата, които са тръгнали да му освещават плочата, хвърляйки народни пари и за нея, и за кортежа си, и за последвалата „скромна“ трапеза.
Пишат, че идеята била Ваша, господин Радев, вярно ли е това? Искрено съм разочарована, ако е така – и като си представя, че изминах 400 километра, за да гласувам за Вас. Този, който Ви е посъветвал да го сторите, не Ви е направил услуга. Стоянов и Първанов отдавна са в мръсотията, Плевнелиев е един влошен клонинг на жельо, но от Вас наистина не очаквах подобен жест, който тълкувам само като ново насилие над правдата и над оболялата българска душа.
Колкото до мен, аз бих заличила всяка памет за изминалите двайсет и осем години и на празното място бих написала една- единствена дума – СРАМ!
7. 11. 2017 г.
Милена Върбанова
