Ако човек тръгне днес по главната улица „Никола Войводов“ във Враца – единствената прилична сред разрухата на целия град – от ж.п. гарата към площад „Христо Ботев“, ще се натъкне на няколко мизерни стойки за предизборни плакати. Тези стойки се пръкват винаги в „предизборна ситуация“ и върху тях местните структури на главните „политически сили“ лепят плакатите си с пошла байганьовска реторика, която вече не може да измами никого – а предизвиква само гневно презрение. Физиономиите на кандидатите за „народни представители“, повечето от които са професионални дупетати и в които „народни“ са само откраднатите от тях активи, сякаш са преснимани от музея на Ломброзо – отвратителни човекоподобия с двойни гуши и шкембета, престъпни муцуни, потомствени търгаши, селяндури ( правете разлика със „селяни“ ) с две гънки – за подлизурство и грабеж – в гладкото като плондер подчерепно вещество. Ако България изобщо доживее до обновление, ако някога имаме работеща полиция и справедлива съдебна система – те трябва просто да вземат тия портрети и да тикнат в пандиза оригиналите.
От миналата година в тая предизборна експозиция на срама и безсрамието – върху стойките – са налепени и образите на членовете на местното „Възраждане“ – за четвърти път в рамките на осемнайсет месеца. „Предизборните материали“ са едни и същи – останали са от предишните три електорални напъни, които бяха безплодни за „Възраждане“ във Враца – но ламтежът за власт е ескалирал многократно. Вижда се по увереността, с която набедените врачански „възрожденци“ курдисват плакатите си върху прясно налепените лозунги на Герб – по-рано ги тресеше шубе да постъпват така. Всъщност с това се и изчерпва „възрожденската дейност“ на врачанските послушковчета на Костадин Костадинов – с мокри мечти за депутатство, лепене на плакати и чат-пат поднасяне на букети по повод някой официален празник, след което във фейсбук се помества обща триумфална снимка. Никакво участие в обществения живот, никакво важно слово – написано или изречено, никаква сериозна акция – особено такава, за която се изисква минимум кураж и мъжество. Никакъв поет риск. Врачанските „възрожденци“ са маргинали в града, напълно непознати дребни гризачи, шушумижки, утрепани от досегашния си сив животец. Те се надяват на Вожда или на удобния случай да им поднесе депутатско кресленце, ако ще и най-задното – за да надигнат глава и да почнат устремно да лапат от държавната манджа. Това е тяхното скромно политическо верую.
Казвам тия думи, защото добре познавам опърпаните мижитурки, за които иде реч. Повтарям – те са от Врачанската организация – защото в Козлодуй има много мъжки момчета и честни българи, членуващи във „Възраждане“. В продължение на две години се връщах непрекъснато от чужбина, за да участвам в протестите, включително и в организираните от „Възраждане“ – и без да членувам в партията, бях най-активният противник на Герб в града – с перо и действия. Бях и единствената българка, която се осмели да протестира пред българското посолство в Берн през август 2020 г., обградена от швейцарски полицаи, притесняващи се, че саморъчно написаните от мен лозунги, които бях разположила на оградата на посолството, критикуват тяхната държава. Нищо подобно, това беше личният ми протест срещу Бойко Борисов, Герб и унищожението на Отечеството – посолските плъхове добре бяха прочели надписите, бяха залостили яко вратите и никой от тях не се показа – дори за да ме изгони. Такива ти ми работи – а след тая скоба се връщам към настоящата листа с избраници на „Възраждане“ във Враца.
Както и миналата година, тя се оглавява от едно безлико същество – но затова пък фотографията му на предизборните плакати е най-едрата. Това е председателят на врачанската структура на име Ивайло Папов. При обявяването на водачите на своите листи през м.август тази година, „Възраждане“ го величае като „Магистър по история, география и право“, който „се развива професионално в образователната сфера“ – като четеш тия гръмки изрази, ще помислиш, че Папов е някой визионер в областта на българското просветно дело.
Всъщност И. Папов е скромно учителче по „история“ във Врачанския Механотехникум. Пиша „история“ в кавички, защото словосъчетанието „магистър по история, география и право“ е евфемизъм на една особена, по-ниска категория специалност във ВТУ, която се „изучава“ във филиала му във Враца – педагогическа дисциплина „три в едно“, от което е ясно, че нито едно от „трите“ не е пълноценна наука. Вече се явиха многобройни недоносчета с такива непълноценни дипломи, които напират да се изкарат по-големи специалисти от историците, географите и юристите, завършили само „една специалност“. Това, че тази „поддисциплина“ е обявена за педагогическа и дълбоко ощетява нивото на преподаване в българските училища, е един от туморите на съвременната българска образователна система, в която всяко висше учебно заведение забърква мръсни каши на своя глава.
Та ето го и великият магистър в три хуманитарни науки Папов, който не може да скалъпи една фраза без правописни грешки – а пък е учител! Но нейсе, както е казал Бай Ганьо, Няма да придиряме на Папов за неграмотността, която стана задължително условие за политическо издигане в татковината. На плакатите Папов изглежда колос с високомерна осанка, а всъщност е пигмейче с ръст метър и шейсет – и сакото му стига до коленете. Но и това не е беда – повечето днешни наши политици са лилипути, вижте генералите ни евроатлантици, които В.Томова нарича „настъпипатковци“ – без извинение. Ако бяха красиви мъже с нормален мъжки среден и висок ръст – нямаше така неистово да се катерят към високите постове – единствената им възможност да видят нормалните хора под себе си.
Няма да ви занимавам си с моралното падение на нищожния Папов, което в един съдбовен момент изправи пред бездната моето семейство. Ще ви разкажа само случая, в който той сам се заклейми като бъзливец, напълно негоден за партиен водач и недостоен да влезе в Парламента от името на политическа сила, която се бие в гърдите, че ще спаси България.
По моя инициатива, която бе приета от врачанското „Възраждане“, при едно от връщанията ми от чужбина през 2020 г., се заех да направя гражданска подписка срещу 5 G. Тогава много се говореше за страшните поражения от тази технология върху човешкото здраве. Сега, когато тя вече е безапелационно внедрена в страната ни, за вредите от нея не се споменава нищо, което обаче не означава, че вреди няма. Преди две години все още вилнееше безразделната власт на Герб в най-дивите й прояви и всеки граждански почин срещу „противоковидните мерки“ или 5 G носеше реален риск за инициатора и изпълнителя си. Най-малкото риск от уволнение. Дори ако работиш в чужбина, но тукашните власти доложат, където трябва за твоите действия. Аз никога не съм се съобразявала с такива заплахи, но сред българите у нас определено съществуваха подобни страхове.
Разполагах с кратко време за престой в родния град, но за два дни, по два часа дневно с папка на главната улица, събрах 130 подписа. Хората се подписваха с огромно желание и надежда да се избавят от тая проклетия, чието истинско предназначение съвсем не е „бързият Интернет“ и прочие измишльотини, а нещо много по-зловещо. Оставих папката на И.Папов, за да бъдат събрани още подписи на граждани от членовете на „Възраждане“, след което заедно с него – като председател на Врачанската организация на партията – да я предадем в Районната и Окръжна Прокуратура и в Общината. Измина седмицата, която ме делеше от деня на отпътуването ми от България и едва след много кандърми и отлагания, папката ми беше върната – само с още трийсет подписа, събрани от славните „възрожденци“. Трийсет подписа, събрани от десет членове за седем дни! Явно активността им е била неподражаема.
Подписката – макар и далече не толкова обемна, каквито бяха реалните възможности, ако врачанските „възрожденци“ бяха проявили някаква минимална енергия в това начинание – трябваше да бъде внесена в Общината и Прокуратурата. В последната вечер преди заминаването ми, когато трябваше да приготвям багажа си и да мисля за всички подробности около пътуването! И тук Папов решително отказа да ме придружи – макар и като подгласник. Започна да циври – имал да преглежда контролни, имал неотложни ангажименти, май се появи на хоризонта и някава фантасмагорична родителска среща. Врели-некипели, киито не можеха да заблудят никого, а доказваха само едно: това нищожно келешче се бои да се яви пред институциите с каквато и да било „бунтовна инициатива“, макар и съвсем дребна. Работата e там, че вносителят на подписката трябва да покаже личната си карта, за да бъдат записани името и адресът му. Дават му входящ номер. Съвсем естествена процедура, но това плашеше до смърт „възрожденския поборник“ Папов. Ами ако…? Ако го привикат някъде? Ако директорката на Механото разбере? Това е ужасът на сивото наплашено човече от всяка стъпка, на която „властта“ би погледнала с недобро око. И подобен индивид ще си присвоява днес националната идея. Само за да я издои.
А какъв риск от репресии евентуално би заплашвал придружителя на вносителя? Забравяте камерите, които снимат влизащите в учрежденията! Папов бе помислил и по този въпрос.
Отвратена от подобна охлювна низост, тръгнах сама да внасям подписката, която още повече олекваше без партийна подкрепа, дори от страна на извънпарламентарна политическа организация, каквато тогава беше „Възраждане“. В последния момент с мен дойде едно друго момче от врачанската структура, но не като представител на партията – а просто така, за компания – и после пихме с него по една бира.
По-късно, когато Прокуратурата ме уведоми с имейл, че подписката няма основание, тъй като 5G е безопасна напредничава технология, внедрявана в цяла Европа – и преписката се прекратява ( аз и не очаквах друг отговор ) препратих това съобщение на Папов. Пълно мълчание, бездънно шубе на мижитурка.
Защо трябва да гласувам на 2 октомври за пълзящия Папов? Какво ще чини той в Парламента? Ще слушка и ще папка – както ясно говори името му. Ще защити ли някаква национална кауза? Никога, да не е луд! С какво тоя субект се отличава от плужеците на Герб? С нищо, той е изцяло продукт на техния калъп – просто там вероятно не са му обърнали внимание и той се е набутал в първото попаднало свободно място – „Да възражда България!“
Милена Върбанова
