Разказ на един блестящ, всеизвестен хоров диригент, музикант по призвание, разказ за един дом в полите на Витоша, дом на музиката, от който облаците над планината са на една ръка разстояние, а Бог ги дирижира в тяхното неспирно движение по небесните петолиния, творейки невиждани и нечувани композиции, същински откровения свише.
Този, който чете и се прислушва в тях като в музикална партитура, увековечавайки ги в множество фотокадри, понеже са божествен автограф, е любимият на музикалната публика маестро академик Валентин Бобевски.
Да, връзката между музиката и небето е безспорна, тя е небесен дар за човека. И щастливи са тези, които живеят с нея в сърцето си, а след това и на сцената, преподнасяйки божествените нейни послания на земята – за да бъдем човеци, за да поглеждаме към небето и придобием себе си, такива, каквито сме създадени изначално от Твореца.
– Щастлив човек ли сте, маестро Бобевски? Щастие ли е музиката?
– Музиката е наистина щастие, за мен е безмерно щастие. А когато тя е твоето средство да общуваш с хората, мога само да кажа „Благодаря Tи, Боже мой!“.
– Сърдечни поздравления по случай новолетието Ви на 5 февруари!
– Благодаря! Роден съм на тази дата преди 86 години, в 6:30 ч сутринта, когато навън е било зимна виелица и съседката ни леля Мара е помогнала да изляза на бял свят.
– За радост на младите родители, а после – и на хиляди и хиляди слушатели на хорова музика! Празнувате ли утре имен ден?
– Не съм католик. Моят имен ден е 10 февруари, денят на св. мъченица Валентина.
– Годините на музикалната сцена се оказват съпроводени с 60 години брачно съжителство с Вашата вярна и любима муза – Лили Бобевска, истинска красавица, притежаваща и вътрешната хармония и красота неизменно да е редом до съпруга си. А известно е, че до всеки успял мъж стои жена, чиято подкрепа е безценна.
– Абсолютно! Не бих бил това, което съм, без нейната подкрепа повече от 60 г. Наскоро отпразнувахме нашата диамантена сватба, но и три години преди да сключим брак, имахме едно истинско и вдъхновяващо приятелство!!!
– Макар да навлизате в 87-та година от живота си, работите все така отдадено, както в младостта си. Каква е тайната на Вашето творческо дълголетие?
– Не зная на какво се дължи творческото дълголетие, вероятно на вътрешното влечение към това, което вършим, на естествен импулс, може би и на гените. Баща ми, Асен Бобевски, до 90-годишнината си работеше активно като певец и председател на единствения хор на спортистите у нас, може би единствен и в света, хор „Славия“. Музиката е моят живот, хоровата музика – моя любима професия! Насъне и наяве, повече от 65 години! Просто ми се работи, търся нови неща в трактовката дори на добре познати хорови песни. Разбира се, търся и нови, стойностни произведения.
– Изпратихте старата година с концерт, посветен на Рождество Христово, през май Ви предстои юбилеен концерт за 100-годишнината на Академичния мъжки хор „Гусла“, вероятно ще е музикалното събитие на годината, още повече, заедно с него ще бъдат отбелязани и 110 години от рождението на най-великия бас на миналия век, гениалният оперен певец Борис Христов, започнал своята певческа кариера именно в „Гусла“. Каква е кратката история на хора и как се озовахте с диригентска палка в ръка пред този знаменит състав?
– От дете съм израснал с името „Гусла“. Баща ми беше гуслар – от най-запалените, най-отговорните. За него да отсъства от репетиция беше невъзможно. Когато гласът ми мутираше, се явих на изпит при проф. Асен Димитров, човекът, утвърдил запазената марка на хор“ Гусла“, създаден навремето от патриарха на българската хорова музика Добри Христов. Бях щастлив, че ме прие – баритон, на четвъртия ред, при младите нови сили. И когато отидох войник вече знаех какво е то хор! В казармата свирех във войнишкия естраден оркестър, а когато вече бях стар войник, трябваше да участваме и в Републикански фестивал на художествената самодейност. Но нашият диригент на полковата духова музика не знаеше как се прави хор. И възложи на мен, който съм пял в такъв известен хор като „Гусла“, да подготвя войнишки хор за фестивала. И започнахме да репетираме – „Ганината майка“ на Добри Христов, „Вятър ечи“ на Добри Чинтулов, „Хор на ловците“ от операта „Вълшебният стрелец“ на Вебер и пр. Дойде 19 май 1958 г., когато се представихме отлично и получихме първа награда и званието лауреат.
Това беше моята първа награда и подтик да се замисля какво ще кандидатствам, исках да е Медицинската академия (моят вуйчо проф. Иван Найденов беше виден лекар), но музиката надделя, все пак от 6-годишен свирех на пиано. Пътят беше спонтанно начертан, но не от мен, а отгоре, мисля!!!
В Музикалната академия бях приет на първо място в списъка на кандидатите. Първата година учих дирижиране при проф. Д.Русков. На годишния изпит проф. Георги Димитров, който беше шеф на катедрата, ме попита искам ли да отида в неговия клас. Аз се смутих, та моят учител ме обичаше, а и аз изпитвах към него голямо уважение и обич. Забелязал смущението ми, проф. Русков леко се отдръпна назад от масата и усмихнат, ми даде знак да приема. Та това беше чест за мен! И оттогава станах ученик на проф. Г. Димитров.
– Той е наш земляк, родом от Белоградчик.
– Да, роден е в Белоградчик през 1904 година, още един юбилей! Готвим с моите състави концерт в негова памет на 23 април в зала „България“, вход свободен.
– Знакови събития в културния ни живот, с които българите, трябва да се гордеем! А за какво сте най-много благодарен на Вашия професор, какво е той за Вас лично и за България?
– Моят любим учител професор Георги Димитров, този колос на българската музика – организатор на музикалния живот в България, създателят на хорово-диригентския клас в Музикалнатa aкадемия, обучил и наситил цялата страна с можещи, образовани и талантливи диригенти, издигнал изкуството на дирижирането на светлинни висоти, написал много и прекрасни хорови композиции, които пееше цяла България – това е Той! В края на следването ми, с негово съдействие, вече бях щатен диригент на Ансамбъла на транспортните работници с много концерти в зала „България“ и в страната. Но на самото разпределение, когато председателката на комисията, Коритарова, (а масата беше дълга, с различни важни хора) каза: „Има искане от профсъюзите В. Бобевски да продължи да работи с Ансамбъла на транспортните работници в София”, тогава, същински гръм за мен, проф. Димитров, който ме беше отвел в този Ансамбъл и беше доволен от моята работа, вдигна рязко ръка и отсече: “Валентин ще отиде във Видин, да се научи да плува сам в дълбокото, а не да лъска жълтите павета. Там ще се изгради!” Бях поразен!… И …започна моята дълга одисея, вече повече от 65 години.
– И колко години „плувахте в дълбокото“?
– Шест от моите 86 години преминаха във Видин, той се превърна в мой втори роден град, ако мога така да изразя чувствата, които питая към Видин и неговите знаменити певци от Представителния градски смесен хор, от Представителния детски хор, от Девическия камерен хор „Чайките“, от многото други хорове, заради които неслучайно Видин беше наречен Пеещият град!
И колко много престижни награди тези славни певци донесоха на града и областта. Аз се прекланям пред тях! А моята мила, скромна и красива съпруга, с която пристигнахме с нощния влак в града на третия ден от сватбата ни, беше и един чудесен мецосопран в хор „Боян Чонос“! Във Видин се роди и дъщеря ни Мариана.
– Радвате се на още една дъщеря – Адриана, а и на внучката Рая. Да са Ви живи и здрави! Вярвате ли в семейството, в християнските ценности, опората на българина да съхрани своята вяра и идентичност?
– Вярата в Бога е съпътствала винаги фамилията ни. Майка Цонка, милата ми майчица, ме въведе в храма Господен, заедно с по-малката ми сестра Маргарита много рано и ние и до днес съхраняваме дълбоката си вяра в Иисус Христос.
На пианото пазя две много важни за мен икони – на Христос, вдясно, и вляво – на Богородица. Получих ги пред базиликата „Сакре Кьор,“ август 1988 г. Пътувахме с хора „Св. София“ за конкурса в Кливланд, Мидълзбро, където щяхме да участваме с произведения в 4 категории! Бях много притеснен, когато от множеството изскочи точно пред мен една дребна женица, облечена скромно, и ми подаде иконата на Христос, характерна за този храм, и един медальон на Богородица. Помислих, че проси, и понечих да ѝ дам пари, но в отговор тя направи един категоричен жест и изчезна по същия начин в тълпата. В този миг от плещите ми падна и огромният товар!!! И на конкурса в Мидълзбро получихме 4 изключителни награди. Да помага Господ на всички!!!
– Родът Ви е дал на българското общество личности със значим принос в историята и културата, продължител сте на завидно наследство…
– Моето семейство е дълбоко патриархално. Още моят прадядо хаджи Никола хаджи Стоянов Бобевски се е радвал на десет прекрасни деца, 6 момчета и 4 момичета. Дядо Никола два пъти е ходил на Божи гроб. Той е бил много работлив и пестелив, а в неговия дом в Тетевен се е крил Левски и е гостувал княз Батенберг! Дал е на децата си учение, възпитал ги е в родолюбие и скромност, научил ги е на труд и пестеливост. Фамилното име Бобевски е добавено след второто поклонение в Иерусалим. Преди сме били хаджи Стоянови, но когато се завръща за втори път от Божи гроб, а дядо хаджи е бил и псалт в черквата „Света Богородица“, хора от нашия род са съгледали от Беклемето завръщащите се поклонници и препуснали на коне към Тетевен да докладват на голямата рода за събитието. Събрали се на съвет как да ознаменуват двойния хаджилък на дядо Никола. Решили да се преименуват, тъй като имало много българи хаджи Стоянови и хаджи Николови. Някой казал, че той много обичал да яде боб – сутрин, обед, вечер, с малко тетевенска ракийка. Започнали да прехвърлят имена – Бобев, Бобошевски, Бобекови… Но те искали да се отличават от всички. Тогава най-големият, Иван, разтваря „Цариградски вестник,“ който получавали, и открива име, подхождащо на това, което търсят – Бобевски, полски революционер, който се криел в България. Хем я имало думата боб, хем било и с окончание – ски, срещано в имената в Троянско и Тетевенско, хем не се е чувало в този край. И така, сяда дядо Никола на богатата софра, прекръстват се, а Иван става и казва: „Тате, добре дошъл. Родът ни решихме да ознаменуваме твоя духовен подвиг с важно деяние – преименуване в твоя чест на Бобевски, защото ти не можеш без боб, а така и ще се отличаваме от всички фамилии с познати имена“. Помълчал малко дядо хаджи, станал, благословил фамилията и рекъл: „Тъй да бъде!“ Та така. По-късно той изпраща моя дядо Марин в Брауншвайг да учи машинно инженерство, а чичо ми Атанас в Хановер да учи икономика.
– Откъдето, да добавим, Вашият дядо Марин, освен с диплома, се връща с невеста и едно пиано…
– А най-големият, Иван, влиза в Опълчението и на Шипка върши чудеса от храброст, награден е от руския император Александър Втори с два ордена за храброст. Йончо Опълченеца след Освобождението е два пъти зам. кмет на София – по сигурността и по обществения ред, а дядо хаджи Никола е в делегацията по подписването на Сан-Стефанския мирен договор. Фамилията се премества в София, като закупува парцелите на една улица, която получава името „Тетевенска, “ сега – „Будапеща“.
– Понеже Вашият родственик Йончо, героят от Шипка, пример за храброст, а тя извира от дълбокото родолюбие, с каквото е известен целият Ви род, е увековечен сред скулптурните релефи на Паметника на Царя Освободител, не мога да не Ви попитам, възможно ли е да стигнем до такова падение да го разрушим, обзети от сляпо русофобство?
– Това стана въпрос на политика, не я обичам никак, в нея няма нищо истинско.Пред паметниците на Царя Освободител и на Шипка, няма българин, който да не благоговее пред тях!
– Ако направим паралел с музикално произведение, все едно да унищожим, например, партитурата на „Ленинградска“ и да забраним Шостакович.
– Аз съм първият и единствен изпълнител на 13-та симфония на Шостакович „Бабий Яр“, по стихове на Евтушенко – в София, Русе, Видин и в Хелзинки през 1986 г. в прочутата Миротворна зала, където е подписан Хелзинкският договор за мир през 1975 г. между Източния и Западния блок. За турнето във Финландия бяхме подготвили с „Гусла” три програми с църковна и светска музика и 13-та симфония на Шостакович с участието на нашия великолепен бас Петър Петров. Тежка задача, еднакво трудна и за хора, и за хелзинкската филхармония с диригент Окку Камо. И сега тръпна, като си спомня пълната зала – 8000 места, няма микрофони, финландските архитекти са знаели как да постигнат великолепна естествена акустика. Публиката – жените елегантни, мъжете с фракове или смокинги. Аз съм седнал на първия ред със смокинг и чакам притеснен началото. За Финландия изпълнението на симфонията е премиера. Изведнъж моят спътник-домакин ме поглежда ужасен. „Маестро, защо не сте с фрак!?!“ И моментално с неговия Saab обратно до хотела! Успяхме секунди преди началото да заемем местата си. Та как може, като излезна да се поклоня накрая, да бъда облечен по- лошо от публиката. Леле! А иначе фракът е мой верен другар повече от 50 години. Освен в Хелзинки, великолепни, вълнуващи представления изнесохме в старата столица Турку и в концертния център в Лахти.
– Маестро Бобевски, какъв текст за боен марш би написал днес най-малкият син на дядо хаджи – Любомир Бобевски, незаслужено забравен в днешно време, а дори само заради три марша, написани по негови стихове, той трябва да заеме своето място в историята и литературата!
– Най малкият син на дядо хаджи – Любомир, брат на дядо ми Марин, е сред големите ни поети и публицисти на своето време, 94 негови текста са превърнати в песни, най-известни и до днес са “ О, добруджански край“, „Съюзници-разбойници“, „Химн на Западните крайнини.“ Той е автор и на либретото на известната опера на маестро Г. Атанасов „Гергана“. Но дано чудесните маршове по негови стихове не станат популярни така, както са били по време на Балканската и Първата световна война, а останат само като спомен за славни български победи!
– Народите не искат да воюват, народите искат да пеят! И вие пеете с младежкия хор към Строителни войски, на който тогава сте диригент, на Световния конкурс на БиБиСи „Нека народите пеят“. Записвате в него името на България със златни букви!
– Let The Peoples Sing – конкурсът е анонимен, по звукозаписи, и то на цели 4 песни от различен стил, за да се награди наистина най-добрият. Преходната купа, отвътре златна, а отвън сребърна, където за годината 1976-а стои изписано нашето име, и сега шества някъде по света. По регламент, тя остана у нас почти година, в началото на дванадесетия месец дойде делегация от Лондон да я прибере и по най-тържествен начин, с наши изпълнения и публика при изпращането, замина обратно за БиБиСи. Но цели 11 месеца беше у дома, а виното, което бе наливано за скъпи гости, искреше като рубин! Ние от НРБ не бяхме тогава от техните приятели, но пред фактите и боговете мълчат и Златната грамота от това наше участие краси стената до моето пиано.
– Как се твори във време на война, маестро, светът е пламнал от омраза и ненавист, от жажда за власт и богатства? Когато оръжията говорят, музите мълчат, гласи известна мисъл.
– Краткият ми отговор е: ненавиждам човеконенавистните, кръвопролитни войни! Жалко за 21-я ни век! Господ ни е дал най-драгоценното – живота, а обезумели сатрапи се разпореждат с него!
– А нима музиката не е оръжие, нима не може да заглуши грохота на войната?
– Войната не е моя тема, моята тема е An die Freude! Идеята за братство, въплътена от Шилер – Бетовен! Одата на радостта, която съм изпълнявал в концертни зали и по площади, в родината и по света!
И която винаги нося в сърцето си!
Галина Паскалева
