„Моят дом е моята крепост“ се превръща в илюзия за деца, които не могат да намерят сигурност в собствените си семейства.
Д-р Катя Пенева е семеен консултант с над 15 г опит. Завършила е БАН, а от 2021 г е преподавател по приложна и трудова психология във ВХТИ Асен Златаров.
Не е лесна за преглъщане тая помия, дето ден след ден ни я плискат в лицата. От престъпления на малолетни, до петрохански педофили с „травматични увреждания“. Различни хипотези и съмнителни факти. Обществото ни се раздели на две. А ти коя версия подкрепяш? Сякаш най-важното в едно похищение е проникването в срамните части. Така типично по български, отново вниманието на публиката е хвърлено в нищото. Обществото ни отказа да види зародиша на злото и е готово да го подмине. Гадните развратници стават главни герои и случаят приключва. И точно тук се пука цирея на гноясалото българско семейство. Основният риск едно дете да стане жертва на различни посегателства са нарушените емоционални връзки в основната клетка на обществото. Родителят е този, който и по закон и по морал е призван да бъде защитникът на детето, за това няма как някой друг да отмени ролята му, камо ли друг да му е виновен. Замислям се до каква степен родителите осъзнават своя принос за сигурността на децата си. Преди да станат потърпевши на чуждо насилие, тези деца вече са били жертва на отношенията майка-баща. В този случай става въпрос за липсата на доверие, която се изгражда още от раждането на малкото бебе. Грижата за новороденото, топлата прегръдка, чувството за сигурност, което създава отговорното родителство.
„Моят дом е моята крепост“ се превръща в илюзия за деца, които не могат да намерят съпричастност и подкрепа в собствените си семейства. И така логичното е да ги потърсят навън, при компетентни чичковци, с многостранни умения. За съжаление една голяма част от негативните събития, които се случват в семейството, остават скрити за външни хора. Дори и в терапевтичните ми сесии, достигането до „тайните“ на партньорите е нелека задача. Обикновено това се случва след дълъг разговор в изясняването на угризенията на пациента, в момент, в който се споделят тежки проблеми в интимния живот. Разрушителните поведенчески модели се пренасят в житейската сцена на младата двойка. Разкъсан от недоверие и страх, зрелият човек, стига да разполага с пари, също може да стане жертва на секта, която предлага онова, което никога не е имал. Чувство за сигурност и любов, привързаност, едни простички неща, които е най-нормално да получиш от близките си, се оказват най-страшният ни дефицит.
Време ли нямаме? Спряхме да си говорим, общуването заместихме с дигитална реалност. Неглижирахме чувствата си, а емоциите си превърнахме в слабост. Ако едно дете не може да споделя своите страхове и радости с близките си, тогава за какво може да разговаря с тях? Сега в центъра на вниманието ни са физически убитите, а какво ще кажете за онези невръстни, които всеки ден са неглижирани от своите родители. Говоря за онези деца, които не са усетили топлината на семейния уют и които много лесно могат да припознаят в манипулативното поведение на педофила човека, който взимат за техен покровител, докато в един момент не станат напълно зависими от него. И тук не държавата и извършителите на блудни посегателства са ни виновни, а отношенията ни един към друг. В момент, в който семейството престана да бъде основна ценност и децата ни се превърнаха в бреме, последствията са неизбежни.
Тъжно ми е, че ако няма отговорни родители, то къде са бабите и дядовците ви. Ей тъй, ако не за друго, то поне да ги питате как са се обичали, докато са отглеждали многочелядното си потомство. Само до преди едно-две поколения родът и семейството са били основната човешка общност, в която всеки нормален човек е намирал смисъл в живота си и е виждал собственото си благополучие, през благополучието на другите, на рода и народа си. Ако не можем да възпитаме собствените си деца, тогава всичко онова, което правим, остава без смисъл.
Попитайте Дядо Дико от Малко Търново, той е още по-прозорлив: „Плодът на брачния ми живот са децата. Най-съм доволен от децата си, от това че успяхме да ги възпитаме и те се реализираха в живота. Това ми е най-голямото щастие. Нещастие е когато си изтървал юздите с децата, когато са станали лоши хора. Държиш изкъсо! Контрол, постигнати резултати, насочване. Исках да станат добри Човеци!“.
