Отказът на македонските гранични служби да приемат подарените от София генератори за ток ни връща към античните времена на Троянския кон
Ако беше в някакъв друг контекст, най-вероятно граничните служби на Северна Македония биха приели подаръка, обещан им от българския вътрешен министър Иван Демерджиев. Става дума за трите генератора, които той изпрати спешно на трите гранично-контролни пунктове с югозападната ни съседка, които да гарантират непрекъснатото електроподаване към системите по тях. И да се избегне занапред вероятността отново липсата на ток да блокира работата на митничари и граничари, както това се случи на 4 февруари тази година, и много пътници да не могат да преминат на територията на Северна Македония.
Но понеже същият ден в Скопие се отбелязваше 151-годишнина от рождението на Гоце Делчев и доста българи бяха заявил намерението си да отидат да се поклонят на гроба му, и понеже местните власти край Вардар бяха решили, че това не бива да се случва, електрозахранването на граничните пунктове изведнъж прекъсна за няколко часа. Не че друг път не се е случвало, но пък този път „случайността“ изглеждаше добре премерена и темпирана. Точно толкова време документи не се обработваха и хората стояха пред бариерите, колкото беше нужно церемонията в Скопие да мине и замине, да бъде гарантирано спокойствието на местните официални лица пред саркофага на героя от общата ни история и да бъде провалена идеята българската официална делегация начело с вицепремиера и министър на вътрешните работи Иван Демерджиев да се поклони от името на България заедно с българските граждани, отишли специално за това.
Когато в едно от изявленията си пред медиите в Скопие министър Демерджиев обеща още на другия ден да изпрати три генератора за ток на трите гранични служби на Северна Македония с България, някои го приеха повече като иронична закачка. То и друго не заслужаваше. Човекът обаче се оказа точен и сериозен, за разлика от някои други, за които по-долу може би ще стане дума. Трите генератора бяха изпратени, но според една българска информационна агенция, граничните служби на Северна Македония отказали да ги приемат. Щели да си ремонтират старите устройства, та да не се получават такива инциденти както на 4 февруари. Върнали са ни подаръка, сякаш е даден от данайци, а не от най-близките съседи.
Виновен бил контекстът, бил казал някой си. Ако не бил той, подаръкът сигурно щял да бъде приет с благодарност. Както всички други дарове – материални или не, които България предостави на новата държава от началото на нейното съществуване като суверенна и независима. От първото признаване още на 15 януари 1992 г., което отвори пътя на Република Македония към международната сцена и утвърждаването u като самостоятелен субект. И досега в Скопие битуват неформални мнения, че не България, а Турция била първата страна в света, която била казала „да“ на младата република. А и заради чипираните внушения, че щом нещо идва откъм България, то е коварно, подло и с далечна някаква цел.
Анкара бе първата, която откри свое дипломатическо представителство в Скопие, но ако не друго, да признаем ролята на президента Желю Желев за убеждаването на неговите колеги Сюлейман Демирел и Борис Елцин да сторят това, което България вече бе направила. Тъкмо заради тази своя роля Желев получи най-високото отличие на Република Македония.
Когато в тежката и критична ситуация за новата държава с ембарго на север към Сърбия и едностранна блокада от юг от Гърция бензиностанциите спряха да работят, България отвори коридор към своите пристанища да запълни липсите от гориво. Появиха се мърморения, че бензинът бил лош, тровел въздуха над Скопие, замърсяването било в рекордни размери. Но когато от българска страна се направи предложение вносът да бъде спрян, тези гласове млъкнаха. Новата държава бе спасена. Български бензин край Вардар вече не се продава, но пък тези дни прочетох, че столицата Скопие е сред най-замърсените градове в света, каквато е била винаги.
В утвърждаването на своята държавност Република Македония преживя тежки моменти. По време на бежанската криза през пролетта и лятото на 1999 г. България прие да поеме част от товара и да организира и сама да финансира издръжката на лагера за косовски бежанци в Радуша. Помни ли някой това? Всеки ден в продължение на няколко месеца, над хиляди човека от различни възрасти получаваха топла храна от военно-полевите кухни на българската армия, медицински грижи от лекарите от ВМА от София. Дават ли си сметка колко струваше тази издръжка на родния бюджет? Нещо повече, тогавашният премиер Иван Костов предостави на правителството на Любчо Георгиевски над 120 сглобяеми къщички за семействата на пришълците от Косово. Е, някой чиновник у нас не бе съобразил, че при обичайната многолюдност на албанските семейства те едва ли могат да бъдат използвани достатъчно добре, но пък с течение на времето и когато кризата отмина, част от къщичките можеха да се видят в някои от вилните зони на държавата. Добре, че част от тях все пак отидоха за задоволяване на жилищните нужди на семейства от слаби социални слоеве.
А онова дарение от танкове и артилерия, което уж, според местни мърморковци и професионални скептици, не било пригодно за местните теренни условия на Република Македония? И част от което бе използвано през лятото на 2001 г., когато възникна въоръженият конфликт по склоновете на Шар планина, когато силите на властта се сражаваха с бунтовниците от Армията за национално спасение (АОН) с лидер Али Ахмети. Сега говорим за доставки на оръжие за Украйна, но я някой да се разрови да види колко лиценза са били дадени за времето на кризата в Република Македония. Та, ако бъдат честни, местните полицейски началници в Скопие трябва да признаят, че е имало моменти, в които полицаите са оставали без патрони и ако не са били спешни доставки от България, конфликтът е щял да вземе друга посока. А какво стана с дарението? Отиде за скрап. Като благодарност.
Онзи ден един колега от Скопие написа в социалните мрежи, че е благодарен за трите генератора, но си чака обещаните от Бойко Борисов ваксини против Ковид, които така и не дошли. Вярно е, че Борисов на два пъти се зарече, че ще прати по 5000 ампули, но така и не го стори. За разлика от сръбския президент Вучич, който използва всяка възможност да разиграва шоу с всяко дарение, което изпращаше за Скопие. Да не говорим за възможността за безплатни ваксинации в най-близките до Северна Македония сръбски градове за граждани на южния съсед. Но пък аз си спомням за едни други ваксини, противогрипни, които България през 1999 г. напълно безплатно предостави на Република Македония в количества, много по-големи от всички други, получени от различни страни от света. И когато трябваше българската страна да получи документи за това, че е предала пратката на местните власти, за да се отчете, получи отказ заради това, че документите са написани на български език.
Та, казвам, че ако сега граничните власти в Северна Македония не искат да приемат генераторите, да не се притесняваме много. Нито те са троянци, а още по-малко ние сме данайци. Ще дойде момент, в който ще им потрябват и ще ги приемат. Без да им искаме благодарностите.
Костадин Филипов
труд
