Не учим същинската наша история, а онова преиначаване, което е решено, че трябва да знаем.
Всеки от съседните ни народи учи и помни, че е наследник на велики деди, които винаги са били по тези земи, а единствени ние – от малки ни внушават да вярваме, че носим името на чергарски народ, който е ловил самури (дребно животно подобно на пор) и освен с продажба на кожи – дедите ни са се препитавали с грабежи – възседнали коне с конска опашка за знаме…
Това преподават в училище, това върви в телевизора, това чуваме… после повтаряме всичко, което чуваме най-често и така минават годините.
Ето, когато днес изострих вниманието на четящите тук, върху обстоятелството, че Паисий Хилендарски използва единствено число в обръщението си “О, неразумни и юроде…”, а това е по причина, че не се обръща към народа си, а към един определен човек – бях упрекнат, че “самоволно” променям “субекта” на упрека, а правя това без да дам основание.
Упрекът не се случи тук, а на стената на уважавания от мен проф. М.Мирчев, но понеже не е без основание, (до толкова, доколкото аз наистина не бях обяснил своите доводи достатъчно подробно) ще дам отговор на поставените вече въпроси.
Намирам се длъжен да дам поисканите разяснения, а го правя тук, за да не товаря стената на професора с още и още от нещата, които може да го вълнуват, а може и не.
И така:
На първо място ето самия текст в първообраз /приложената снимка към това мнение/
Видно е, че обръщението е наистина в единствено число, което е довод в подкрепа на твърдението ми, че има за причина деянието на точно определен човек.
Понеже беше поискано да се позова и на друг авторитет -(освен на своите прозрения) позовавам се още на д-р Асен Чилингиров, който в средата на миналия век застава зад подобно схващане.
Не само той… Същото мнение се отстоява в нашите дни и от проф. Петър Коледаров.
И понеже се чувствам длъжен да обясня моите доводи, няма да повтарям техните виждания, а ще дам мои.
Обръщението към точно определен някой, като литературен похват е познато от дълбока древност, но е особено добре прието в духовните среди. Така например спомнете си:
“О, Адаме, наш отче, ти живееш на небесата…”
Из „Писания” на Преподобни Силуан Атонски”
В литературата подобен похват се нарича “Антономасия”, а в случая с Паисий Хилендарски е съчетана с друг похват познат като “Гротеска”
Освен, че е особено характерно за духовните среди да започват с обръщение към определен някого своите произведения, то основание за моето твърдение дава и обстоятелството, че двамата – Паисий Хилендарски и Евгений Булгарис са съвременици, родени и творящи в едни и същи години, като нещо повече…
Пребиваването им в Атон съвпада в продължение на няколко години, а манастирите им са почти един до друг.
И двамата са българи, но единият е краен родолюбец, а другият – с крайно изострена българоненавист.
Паисий Хилендарски не само не укорява и не презира българите, а повече… Той излиза от монашеския живот, за да може като таксидиот напълно да се слее с народа си, който обича безумно.
Твърдението ми беше оспорено с довода, че Евгений Булгарис не може да е мразил народа си, а в това време да остава с това прозвище до края на живота си.
Наглед това е така, но ако се вторачим в неговото житие и изяви – виждаме, че той побългарява прозвището си (и от Вулгарис става Болгар) едва когато отива в Русия и приема архиепископски сан.
И…
За да е в услуга на Екатерина Велика, той става глава на Херсонската, Кримската, но и на Българската Църкви.
Произходът си, който всъщност мрази, Евгений Болгар използва за своеобразно предимство пред всеки друг, който би могъл да му е съперник за длъжността и като “български”
Да е “Булгар” е за него предимство, защото е добре приет сред русите, но той през цялото време не се свени ни най-малко да преиначава исторически извори – извършвайки преписи и унищожавайки първообразите, а дори повече – стои в основата на наложената в онова време (а и до нашите дни) лъжа, че княгиня Олга не е родена в Преслав, а в Псков, който някога – видите ли, се казвал бил тъй (нищо, че не е съществувал)
Ако не вярвате – отворете “уикито” – и там така пише, даже сега.
В този миг.
Стана дълго, а всичко, което исках да дам като отговор е че далеч не само аз съм на мнението, което изказах по-рано днес, но дори и аз само да бях – това от по-горе са моите доводи.
… И повярвайте… има още десетки.
Също помнете:
Паисий не само не укорява българите, а обратното – едва ли в онези години е имало някой, който така силно да се е отдал на своите род и народ!
Христо Христов
