От много време пиша и изговарям публично тезата, че България страда от своята политическа прослойка в нейната цялост. И тя трябва да бъде сменена. Официализирах последователното защитаване на тази позиция с издаването на книгата „България в Голямата игра“.
Има два варианта – изборен и революционен. Когато започнах да изговарям тези думи, особено втората възможност, пътя на физическото отстраняване, това звучеше на много приятели, включително журналисти, като крайност. Вече започва да се вижда все по-ясно осъзнаване, че първо – това не е елит, нито класа. Така че е въпрос на време да се осъзнае от повече хора и втората част – как да бъде сменена. Въпрос на време е. Но прозорецът от време, в който това е възможно да се случи по този начин е малък. Това е прозорецът от време до подреждането на световният ред в нова рамка. Революционна промяна в България без външен елемент, историята е показала, не е възможна. Освен ако няма собствен акт на дързост. Това е плюса на кризата и катастрофата – колкото по-тежко става, толкова по-добре ще се осмислят процесите и състоянието на държавата и обществото. Колкото по-тежко става, а то ще става, толкова повече ще се стига до двете възможни крайности – или ще има битка и война за запазване на държавността и нацията, или ще навлезем в периода от историята, който са преживели твърде много държави и народи – изчезването. На историята няма да й пука. Всеки народ заслужава своята съдба. Отговорността е обща, както вината и греха. Най-големият грях на политическата прослойка спрямо държавата и народа, който не е еднократен акт, а е грях в процес, е възможен с последователното позволение и безразличие на народа.
Това не е класа, нито е елит. В тази прослойка няма усещане за памет, нито за наследство, нито това, което се изисква, за да бъдат завещани такива, а не само наследени – съзидателност. България няма проблем с институциите сами по себе си, те са символ на държавността. България има проблем с личностите, които заемат длъжностите в тези институции. Настоящите безродници са продукт на кризата на държавността, която е процес, който тече от над 20 години.
Огромна е отговорността и на т.нар. „интелигенция“ – на онази по-голяма част, която не е пътеводна светлина или будител, а слуга. Да бъдеш слуга на политически случайник, който не умее и не желае да говори правилен български, а изведнъж се е сетил за 24 май, да бъдеш слуга на политически неадекватник, който в личния си живот няма камък върху камък сложен, това е обида и позор. Но те няма как да разберат това. От тук следва и допълнението – заедно с политическата прослойка отговорност трябва да носи и нейният обслужващ персонал.
Настоящата Конституция е недостижим връх за политическото и обществено дъно на настоящето. Нова Конституция ще е възможна, когато трябва да бъде даден символ за изход от катастрофата, а не в момента, когато сме в своята най-ниска точка като ниво на обществените личности и процеси. Тези малки политици и малките общественици не трябва да редактират дори запетая, защото не знаят къде се поставя тя.
Няколко думи за смяната на националният празник. Това е семе на раздора, което се посажда методично от много години от същите хора, които рушат държавността. Тези, които последователно ни вкараха в национална катастрофа. Поставянето на такъв въпрос в подобно време ще провокира процеси, които ще задълбочат още повече най-важното ниво на кризата – духовното.
Трети март е три неща – памет, национален идеал и бъдеще.
Трети Март е памет, за да знаем от какво се освобождаваме, и с кого. Не се освобождаваме сами. Една империя, Руската империя, пролива своята кръв. Решението да се отиде на война е на империята, а не на етносите, които са част от нея. А кръвта не се мери в пари, нито в думи. Днес се опитват да ни научат, че кръвта няма тежест, а думите се пренаписват и изопачават. Оказва се, че все още в този свят кръвта, която напоява територията е това, което има значение и създава държава. Територия без кръв е чужда.
Един цитат от писмо на граф Игнатиев до неговата съпруга: „Днес, в българската църква, на българска територия, прочистена от турци, отец Николски за първи път проведе служба в присъствието на руския император. Ние връщаме нашия дълг на родината на просветителите Кирил и Методий.“
Трети март е национален идеал и цел.
Заличаването на Трети март означава отказ от паметта на онези българи, които са умрели за Македония, за Беломорска и Одринска Тракия, за Западните покрайнини, за Добруджа. Отказ от онези българи, които все още живеят там. Трети март е символ на онази България, която е разположена върху етническите предели на Българската екзархия с нейното възстановяване през 1870г.
Това е подарък за всички наши съседи – Гърция, Румъния, Сърбия, РСМ, Турция. Тези държави не са забравили своята история. Напротив, всяка от тях има своя дългосрочна стратегия за разпростиране на своето влияние на Балканите. Ако някой мисли, че претенцията за територии, икономическо и обществено влияние е отживелица е пълен наивник и напълно неадекватен.
Отказа от Трети март е ликвидиране на вътрешно ниво на идеята за българско влияние на Балканите.
Това е подарък към всички наши съседи. Нашата собствена глупост. Никой няма нужда от силна България, нито на Балканите, нито в Европа. Историята го е показала поне три пъти в последните 100 години.
Ние сме във война със себе си. Аз воювам на страната на тези, които искат да оставят държава след себе си. За всички наши деца, не само за моите. Затова Трети март е и бъдеще.
Станислав Бачев
