Някой някога замисля ли се как театралните актьори гледат на нас – зрителите?
Някому хрумва ли, че актьорите в личен план се подиграват на аудиторията заради която играят често пълни глупости, но именно плоскоумните спектакли пълнят салоните?
Знаете ли кои два въпроса задава на касата масовият посетител?
– Колко е дълга пиесата?
– Смешна ли е?
В разговор с наши актьори чух болезненото признание, че зрителите умират от кеф и се смеят до изнемога, когато от сцената чуят псувня. Ако няма псувня – не е толкова смешно. Колкото по-циничен е диалогът, толкова по-бурен е смехът и аплодисментите.
Театрите рядко се нагърбват с тежки постановки, които изпиват силите и на актьорския състав, защото трудът за тях е неимоверно голям, а се играят относително кратко – тяхната истински ценяща публика се изчерпва за няколко спектакъла. Когато е топ простотия обаче, с много крещене, плоски вицове и яко „народняшко“ звучене – голяма радост, голям смях, голямо посещение.
Актьорите също опознават своята публика и също я преценяват. И знаят къде и пред кого не могат да си позволят нищо истински стойностно и интелигентно, защото никой няма да ги разбере.
И това е тази страна на театъра, за която никой не се замисля.
За по-сигурно пускам кадър от лондонска сцена – няма поле за интерпретации с кои актьори съм говорила 🙂
Лияна Панденлиева
