Общественото възмущение от поведението на „демократа от Родопите“ Мустафа Емин, отново ме накара да се замисля за произхода на словото „помак“.
Отварям скоба, за да изразя потреса си от една помашка страница във фб, на която попаднах случайно, докато търсех сведения за село Рибново – в миналото Рибне, Рибна – родното гнездо на видния „демократ“. Въпросната страница, наречена International Pumak’s Institute ( ITI ) е избрала за свой символ Ахмедаа Тъмръшлията, касапина на Перущица, изписан на латиница като Ahmed aga Tamrishli ( Тамришли! ). Не можех да допусна, че тоя образ от преизподнята би могъл да вдъхновява когото и да било, най-малко пък съвременните поколения българо-мохамедани. Те би трябвало да се срамуват от тоя демон, да го покрият с вечна забрава. Но ето, че той е изплувал на техния духовен хоризонт като пътеводна звезда. Собственикът на уебстраницата и някои от списващите в нея, с ненавист говорят за усилията на „българските шовинисти да побългарят и асимилират“ българо-мохамеданите. Но това, разбира се, не са думи на омразата, според сороските НПО-та.
Агитацията се води на чист български, макар и пълен с първолашки правописни грешки – явно помаците, по-млади от 45-годишна възраст не са имали добри учители по майчиния си език или поради прискърбна заблуда не го смятат вече за роден и не залягат да го изучат с желание. За каква „асимилация от българските шовинисти“ може да става дума, след като Родопският край винаги е бил български и самите днешни мюсюлмани в него се зоват „българо-мохамедани“? Какви, ако не българи са били предците на днешните родопски мохамедани преди идването на турците и преди ислямизирането на тези селища? Отговорете си на тия простички въпроси, мили мои автори и дописници на страничката, прославяща един кожодер, чието име, както и името на селото му Тъмръш ще остане вовеки веков прокълнато в българската памет! Аз не ви се сърдя – само сърцето ми жестоко се сви от болка, докато четях вашите редове, написани с желязна убеденост в правотата ви. Разбира се, човек формира убежденията си на базата на идеите, втълпявани му от най-рано детство и трудно ги променя, но тежка е съдбата на тия, които се опълчват срещу собствения си народ и ген – дори когато са подведени и нямат лична вина за позицията си. Отново иде време разделно и всички българи, включително българите мохамедани трябва да намерят и осмислят правдата – не натрапената, която някой друг е избрал за тях, а вечната.
Когато бях много млада, си въобразявах, че помаците, подир Освобождението от турско робство, с разтворени обятия ще се присъединят към българския народ. Може би този процес на доброволно сливане вървеше към успешен завършек, но необмисленото му спешаване в края на 80-те години на миналия век и разграденият двор, в който се превърна страната ни след десети ноември – руина, в която бушуват центробежни вихрушки – го спря и преобърна. И ето ти сега Pumak’s район, населяван от чисти българи, които не се смятат за такива и ненавиждат другите българи. Както македонците. Още една част от тялото на Майка България ще бъде изтръгната от иноземни хищници. Това чудовищно отделяне на рожбите от Майката започва със сърцераздирателния летопис на поп Методи Драгинов (обявен за измамник в помашката уебстраница, носеща името на Ахмедаа ) за това как потурчените българи, веднага след приемането на исляма са били заставяни да поругаят иконите и църквите и да разрушават манастирите в своите села – а със сигурност и да секат християнските глави на братя и съселяни. Преминава през демонските башибозушки кланета в Батак и Перущица ( не вярвате на поп Методи Драгинов – четете поне Макгахан ). И завършва с глупавия прибързан Възродителен процес, който извади очи, вместо да изпише вежди и се превърна в извъртливо оръжие в ръцете на българските врагове. Завършва ли? Напротив, бездната все повече се разширява, галопира.
Съзнавам, че е безсмислено да пиша за това – всички го знаят, макар че тая проста истина се изговаря от все по-малко политици и историци. С горните редове просто исках да изтръгна стрелата, забита в сърцето ми, подир прочита на някои – малко на брой – текстове от помашката уебстраница. Повече не четох – обзе ме тягост, щях да се разболея.
Да се върнем на произхода на словото „помак“. Така се пише и изговаря то – „помак“, а не „пУмак“ ( pumak ) – което би могло да произлиза от „пума“ или от дявол знае що. Говорим за „помак“, какъвто е коректният правопис на думата. В детството ми се носеше слух, приписван на самите помаци, че названието им произхожда от „помъчен“ ( измъчен ). Това обяснение съдържа известна истина, макар че този, който се е заел да изследва етимологията на старинните думи, трябва да знае, че те се формират на базата на конкретни, а не на отвлечени понятия из сферата на чувствата – като „мъка“, „радост“, „болка“, „щастие“ и пр.
Често в езиковедските си статии съм писала, че старинната лексика, вече изчезнала в българския език, може да бъде открита в италианския. И обратно. Причината е в общия ни произход. Двата езика – един за друг – са лексикална съкровищница – жалко е, че още не сме осъзнали това!
В италианския език съществува терминът pomace – помаче, вид нискокачествен зехтин, получен подир две предшестващи екстракции – от смачканата и вече двукратно употребена маслинова пулпа. Pomace e народна италианска дума, влязла в индустриалната терминология на видовете маслиново олио. Първоначалното значение на тази дума е „смачкан“ – помачкан, смазан. За италианските лингвисти звучи скандално да се търсят езикови паралели с българската реч, но малцина от тези хора са наясно с произхода на народите, населяващи Италийския полуостров и прилежащите му острови в доримската епоха – а той е пеласгийски, тракийски и даже конкретно български. Какви са и римляните? Тароянци, тевкри, дардани, венеди – българи.
Интересно доказателство за първоначалния смисъл на думата pomace предлага добилото световна популярност слово pomata – помада. То е създадено в Италия, а произходът му се обяснява в италианските етимологични речници като идващ от poma – ябълка. Хората знаели, че смачканата на пюре месеста част на ябълката освежава кожата на лицето и така изобретили la pomata – помадата. Даже прочутият италиански речник Treccani твърди, че pomata произлиза от poma – название на ябълката, което почти никой в Италия вече не употребява – популярното име на ябълката там е mela.
Аз не приех на доверие тези твърдения. Потърсих еквивалент в българския език. Какво е помадата – pomata? Маз, мазило – нещо, което се маже, „помазва“ върху кожата. Това „нещо“ е получено чрез смилане, „мачкане“, „помачкване“ на един или повече материали. Смисловото ядро на pomata, според мен, не е poma, a старинният корен maz ( mat – убивам, смазвам ), съществуващ днес в думи като mazza ( тояга, която смазва ), mazzata ( удар ), ammazzare ( убивам, смазвам от бой ) и в сицилианското слово mazzotta ( чук ). Помадата, разбира се, не „убива“, но тя представлява смес от раздробени, смазани, смачкани, „убити“ компоненти.
И така „помак“, означава, по мое мнение, „смачкан“, „смазан“ човек. Без съмнение, това название не е измислено от самите българо-мохамедани, а е прозвище, дадено им от техните братя християни, съумели да запазят християнската си вяра и самоличност. Изразът „съумели да запазят“ означава най-често „съумели да избягат навреме“. Често съм си мислила, а в един период от детството ми даже непрекъснато – какво означава насилствено да приемеш чуждата вяра, проповядвана със зверски изтезания – сравнително лесно е да откажеш и доброволно да туриш врат на дръвника, когато отговаряш само за себе си – но когато ятаганът се вдигне над главата на детето ти …? Тогава какво ще правиш? Какво решение ще вземеш?
Затова не съдя, а оплаквам тези жертви. Те са жертви и в башибозушките си изстъпления по време на Априлската епопея, проливайки кръвта на братята по кръв. Те остават жертви днес. Защото непосилно е да живееш на межда – ни тук, ни там, ни свой, ни чужд. Непосилно е да станеш палач на своите, за да се харесаш на чуждите. Непосилно е да мразиш Майка си и всеки ден неистово да й натрапваш своята омраза.
Това показва само колко я обичаш – въпреки себе си, отвъд себе си.
В крайна сметка „помак“ наистина значи „помъчен“. Казвам го с мъка.
Братя, отворете душите си за България! И ще проумеете, че тя винаги е била там.
Милена Върбанова
