Защо след като демократичната десница успя в края на 2021-а година да вземе властта с правителството на Кирил Петков, а по-късно и на Николай Денков, не само бързо я загуби, а предизвика и значителен електорален отлив?
Разбира се, може самоутешително да се каже, че тя всъщност не я е взела, защото никога не стигна до невидимата (дълбоката) власт, която у нас решава съдбата на видимата (по министерските кабинети).
Но това няма да е отговор, а следващ въпрос: за какво тогава ѝ беше видимата власт (и то в „сглобка“ с политическите ѝ противници), ако не е в състояние да се справи с невидимата? Петков и Денков не са ли печални герои на предизвестен провал?
И за подобна безмилостна критичност обаче едва ли има основание, тъй като двете правителства поне донякъде постигнаха целите си: защитиха геополитическата ориентация на страната, заради което беше свалено първото, и задвижиха съдебната реформа, заради което беше свалено второто. Така че по-точно звучи оценката на Христо Иванов: „Правехме правилни, често неочаквано резултатни неща и въпреки това изглеждахме зле“.
С други думи, реалната политическа роля на ПП-ДБ във властта се размина в тяхна вреда с публичния им образ и то в очите на собствените им избиратели. Разбира се, това е резултат от мощната имиджова атака от всички страни, от която те нямат рефлекс да се пазят. Но сякаш повече щети си нанесоха сами с непоследователни ходове като сглобката с ГЕРБ, въпреки заканите да ги „изчегъртат“ от управлението завинаги. Или с издигането в София на кандидат за кмет с ДС утежнения в биографията, въпреки болезнената чувствителност на тяхното твърдо ядро точно по тази тема.
Могат да се дадат и други примери, но по-интересно е защо избирателите не приеха аргумента им – че тогава сглобката бе единственият шанс да се сложи дългоочакваният край на изборната спирала и да се прекъснат опитите на президента със служебните си правителства да отклони страната от евроатлантическия ѝ курс; или че преследването на някого заради предците му е комунистически похват, за демократите е важно какъв е той самият и т.н.
„С какъвто се събереш, такъв ставаш“
Не приеха аргументите им, защото се оставиха да бъдат въвлечени в политиканство, което да подмени политическия дебат. А именно при него аргументите отиват на заден плен, за да отстъпят място на персонални квалификации, цветисти реплики, битови скандали и компромати. То е тип „маскировъчно“ политическо говорене, с което се бориш за власт чрез лични нападки към опонентите. Избирателите са превърнати в неми зрители, комуникацията се затваря между политиците, като печели този, който може да нанесе най-много удари под кръста.
ПП-ДБ потвърдиха поговорката „С какъвто се събереш, такъв ставаш“ и се хванаха на тази игра, която, първо, нямаха умения да играят – максималният удар, който успяха да нанесат, бе да вдигнат на билбордове политическа карикатура на опонентите си като прасе и тиква. Второ, въобще нямаше нужда да играят игра, ако наистина са постигнали „правилни, често неочаквано резултатни неща“.
И трето – политиканството никак не им отива. То върши работа на корпоративния вот, който не се интересува какво правят „нашите“, а само да дойдат на власт, за да осигурят облаги. Докато демократичната десница още от падането на комунизма разчита главно на гражданския вот, който се интересува не от властта на всяка цена, а от демократичните ѝ качества.
Именно голяма част от тези избиратели на девети юни си останаха по къщите, защото ПП-ДБ със самия факт, че позволиха на опонентите си да ги вкарат в политикански разправии и договорки, предизвикаха подозрението, че са заприличали на тях и за власт са готови на всякакви компромиси. И попаднаха в точка, от която могат да продължат нататък само след имиджов ремонт.
„Забравеният“ избирател
Най-лесният начин изглежда смяна на лицата, но той също носи риска да се сведе до политиканство, само че вътрешнопартийно. А и демократичната десница през годините има твърде лош опит с наказателното „отлюспване“- разорява се и се стапя, така че е далеч по-добре вместо други лица да има още лица, особено млади. И по-важното: вместо смяна на лицата, смяна на разказите. Защото ако продължаваш да се придържаш към разказ, който вече е загубил електорално влияние, той от само себе си те запраща в политическата маргиналия.
Така стана с антикомунистическия разказ, който след „Виденовата зима“ доведе на власт (за първи и последен път засега с пълен мандат) демократичната десница във формата на ОДС и тя действително успя в немалка степен да измъкне страната от комунистическото ѝ минало. Но после този разказ престана да работи – беше си изиграл ролята и опитите (чак до „Синя България“) да бъде реанимиран се оказаха напразни.
Същото стана с втория голям разказ на демократичната десница – евроатлантическия. Той във формата ПП и ПП-ДБ я доведе пак на власт, но и сам започна да ѝ я отнема, защото се изхаби и клишира и доби дори пародийни интонации, когато като най-ревностен радетел на евроатлантизма у нас се изяви политик, санкциониран тъкмо от евроатлантическите ни партньори. Но по-съществената причина е друга: да повтаряш, че си евроатлантик „по условие“ стана куха декларация. Евроатлантизмът е синоним на либералната демокрация, а тя вече не е обетована политическа земя, защото е заплашена отвън и отвътре от недемократични режими.
Третият голям разказ на демократичната десница по неизбежност ще трябва да е за заплашената либерална демокрация и политиките за защитата ѝ. В това отношение намаляват противоречията със западните консерватори тип „Мелони“, които също искат да я защитят според своите разбирания.
И нарастват противоречията с консерватори тип „Льо Пен“, които защитават руски интереси. Но този разказ трябва да е ефективно насочен преди всичко към избирателя, така че той да си даде сметка какво ще му се случи лично на него, когато градусът на принуда и насилие при упражняването на властта в България се вдигне. И че българският Орбан бързо ще се превърне в български Путин, както и кои са откровените и скритите кандидати за тази роля.
Този коментар изразява личното мнение на автора Георги Лозанов, заглавието е на Narod.bg
