23.04.2024

Слушам фамозните по своето скудоумие изявления на някаква женица на име Джема Грозданова. От невъзможното съчетание на двете й имена „Gemma и грозде“ ( нещо като Ричард Груев ) – заслуга на родителите й – е безпощадно ясно, че глупостта й е генетично заложена. Сред пълноводния ручей от политкоректност, който тя лее по ТV1, се отделят две красноречиви фрази: „Той ( Радев ) все повече заприличва на Орбан, а аз лично дълги години съм работила това да не се случва в българската външна политика…“ Несъмнено Джема Грозданова „е работила“ неотстъпно за утвърждаване на мутренското и евроатлантическото иго над България, иначе нямаше да е дясна ръка на физкултурника многожилищник Цветанов. Но днес друго е във фокуса на моя текст – натрапваното сравнение на Радев с Орбан. Същото сравнение направи вчера по bTV и един индивид от ДеБъ – Ивайло Мирчев, чиято груба примитивна физиономия ми напомня тази на каменните моаи от остров Пасха: „За съжаление, президентА Радев ни нарежда до Орбан и до Унгария“. Същите сравнения валяха и от платения сбирщайн, който снощи се скупчи пред Президентството, за да „протестира“ срещу подхвърленото от Радев „намерение“ да наложи вето над евентуални санкции на ЕС срещу руското ядрено гориво“. Нищо, че „заканата“ на Радев се отнася към неопределено бъдеще и напомня приказката за нероден Петко – тоест с нищо не обвързва автора си.

„ПрезидентА Радев ни нарежда до Орбан и Унгария“! Де тоя късмет! Питам се – чак такива тъпунгери ли са нашенските евроатлантици – или нарочно, по заказ на господарите си, сравняват Радев с Орбан, за да изперат имиджа му и да полеят с Ваниш лекьосания му престиж пред лековерния български народ? Сравнението с Орбан носи огромни морални дивиденти на нашия оцапан с глупави простъпки и национални предателства „президент“. Орбан е световен морален коректив, знаме, символ в борбата срещу настъпващия глобален мрак. Унгария е благословена от Бога да има държавен глава, който отстоява с риск за живота си националните интереси на своята родина – истински кормчия, който умело води нейния кораб сред плискащия се океан от разруха и насилие.

Може ли нашият посредствен натовски генерал да бъде сравняван дори на шега с този унгарски национален герой?

Смятам, че сравненията с Орбан, които нашата евроатлантическа пасмина папагалски повтаря, на по-високо – американско дипломатическо равнище – целят да реабилитират Радев, за да го направят „използваемо мюре“ поне до края на мандата му. И явно тези усилия успяват – заблудените келяви овци от мършавото българско стадо отново проблейват в негова възхвала.

Противоположните сигнали – ту „в защита на Русия“, ту в нейна вреда, които Радев периодически праща в мъгливото пространство, нямат за цел да опазят България – като объркват външните и вътрешните й врагове. Това са случайни, непоследователни, конюнктурни скокове насам и натам на един не особено интелигентен, наплашен заяк, който се стреми лично да оцелее във властта – като се хареса на две непримирими сили – на българския народ – русофил и на неговите поробители – крайни русофоби. Някога Йосип Броз Тито даваше мигач наляво, а завиваше надясно, но Тито беше хитър, сръчен политик. Лъкатушенето на Радев е жалка, безперспективна детска игричка.

Ето защо, моля дебилите да ни спестят неуместните сравнения между Радев и Орбан. То е все едно да поставяме знак за равенство между лакея и аристократа. Между Иванчо Пенчович и Лайош Кошут. Можем само горчиво да оплакваме нашата българска щуротия – че не успяхме да изберем и наложим за държавата си национален водач от ранга на Орбан. Обстоятелствата ни били виновни? Международното положение ни било виновно? На глупав, страхлив народ се полага глупав, страхлив президент! Глупакът винаги е страхлив, страхливецът винаги е глупав. Милион пъти съм казвала, че глупостта е най-страшният смъртен грях.

Милена Върбанова