Завъртя се днес във Фейса снимка на рушащия се хотел „България“ в София – една от неговите емблеми преди Девети и след това.
До Десети, когато държавата каза, че е лош стопанин и го „подари“ на мултака Илия Павлов.
Хотел в идеално състояние. Ползваха го, купони, приеми, блясък за народна сметка и го изоставиха като барака в квартален двор.
Там Вежди Рашидов, все още бяхме приятели от старото време, си направи тържество за рождения ден и бях сред поканените. Разточителство на два етажа – площ като за пет мигански сватби, от пиле мляко по масите, пиене на корем, сирачето от кърджалийско се чувстваше като Бог. Едва ли в сиропиталището си го е представял. Но на чуждо място става.
Като млада нямам спомени от заведенията на хотела – не бяха достъпни за студентки, или репортерки.
Но няма софиянец, който да не е минавал покрай огромните открити витрини и да не гледа, спъвайки се, как вътре хората си пият аперитивите в партерната „сладкарница“.
Ще разкажа чужд спомен.
Имах честта да се познавам със стари писатели – това става през 70-е.
Бай Славчо Красински, така му викаха всички „бай“, веднъж разказа една случка.
Седят си млади мъже – това е преди Девети – на маса, но понеже няма места, на тяхната е седнал и непознат достолепен господин. Пред витрините минава много красива жена – богиня! И те, младоците, като я почнали какво биха й направили, само да им падне, па оттук ще я подхванат, па оттам ще я довършат, включително и доста нецензурни думички. Писатели, писатели, ма и те мъже…
След минути същата богиня застава до тяхната маса и непознатият господин им я представя: „Моята съпруга.“
Цялата история завършва с тежко почерпване от мъжа на красавицата, а те хич не са били състоятелни.
Дори и да е измислена случката от бай Славчо Красински, звучеше вярно. По „Царя“ са ходели само важни госпожи – работничките са в Коньовица.
Зная че не знаете кой е Славчо Красински, то вече младите не помнят Валери Петров, Емилиян Станев и Вазов бутаме в забрава, та какво остава за този сладкодумец.
Светла ти памет, бай Славчо!
Сбогом и хотел „България“ с някакви наши малки спомени, но завинаги!
Зоя Б. Деянова
