Бесарабски българи на Рожен. Снимали се с укрознамето. Разбирам ги – до Освобождението през 1877-78 г., българските мъже, както и мъжете от всички народности в Османската империя, са били принуждавани да нахлупват фес, винаги щом излизат из къщната порта.
Представям си на какви неприятни процедури биха били подложени нашите сънародници от Бесарабия при връщането си в селенията на Зеленски, ако вместо със синьожълтия байряк, се бяха снимали с българския трикольор.
Така че снимката е ясна, но аз подемам въпроса, поставен преди няколко дни от К.Костадинов:
Защо нашите ротационни еничари и българският президент не се обърнат към режима в Киев с решителна забрана да мобилизира и използва като пушечно месо българите, живеещи в Украйна? Ако за тази цел е нужно да им се даде веднага българско гражданство, защо досега това не е направено, за да не бъдат избивани във война, която изобщо не е тяхна?
Питам също:
Защо българите в Украйна подлежат ва мобилизация, а хиляди яки и нагли укрофашаги в боеспособна възраст блаженстват в нашите курорти в качеството си на „клети бежанци“?
Още през 1993 г., като журналист в БНР вдигнах глас за преселването в България на всячески малтретираните след разпада на Съветския съюз етнически българи от Таджикистан, Таврия и Бесарабия. Глас в пустиня. Трийсет и четири години умишлено обезбългаряване и оциганяване на нашите села и градове. А те можеха да останат български – със спасителното за нашите сънародници в бившия СССР преселение в бленуваната истинска Родина. Земята ни щеше да усмихне под работливите им ръце. Къщите щяха да се засмеят. Селата щяха да са живи.
Но глобалната секта бе решила друго. Тя иска нашата прекрасна земя за заселване и размножаване на своето потомство. Българи не й трябват – нито от Бесарабия, нито туземци от самата България.
И еничарската колониална измет ни видя сметката.
Да са ни живи и здрави Банкянската Тиква, Имбецило, Пе’ерасо, Гномо, Мравоядо, Жирафо, Бледата Спирохетка и Тагареца – укронацисткото правителство на Зеля на Балканите!
Дано въпросът на КК не е бил поредният негов конюнктурен кьорфишек. Никак няма да се изненадам.
Милена Върбанова
Припомням това трогателно стихотворение от българския бесарабски поет Нико Стоянов с мото от Андрей Германов:
