Това е паметник на военен катер в Тутракан. Издигнаха го през 80- те години.
С подобен катер българите са посрещнали съветската армия на 8.09.1944 във водите на река Дунав.
Занесли им храна ( типично българско гостоприемство ).
Иначе точно този катер е военноморски от бай Тошовото време и няма нищо общо с река Дунав..
Паметникът е издигнат по наша инициатива. Общо – взето всички паметници в България в чест на съветската армия са българска идея, и няма нищо вярно в това, че руснаците са си “ препикавали “ територията на влияние..
Макар, че почти същия катер може да се види в Измаил ( днешна Украйна ). Много вероятно тураканци да са копирали от там идеята..
С това приключвам първата половина на статуса и се захващам с втората.
От паметника до центъра на Тутракан има стотина много стръмни стъпала.
Понеже не ходя на годишни здравни профилактични прегледи, по стъпалата всеки месец си измервам здравния статус..
В смисъл, ако се задъхам до горе, значи или не съм добре със сърцето, или ме мъчи някоя друга опасна болест или бързо остарявам.
Перспективата е много плашеща.
Самата мисъл, чертае много мрачна реалност, почти виждам как едва стигам до горе и даже не е до горе, три – четири стъпала до върха – рухвам ..
Поради тези мисли, изкачвам стъпалата предпазливо и на всяка площадка спирам да се ослушам как бие сърцето ми.
Повечето пъти бие бясно, но то е най – вече от притеснение, а не защото съм “ издал багажа „.
Като изкача стъпалата, първата ми мисъл е да се огледам, питайки се : “ жив ли съм или съм преминал в друга реалност ? „.
Щото никой не се върнал отвъд, за да разкрие как се случва преминаването . Денят обаче е дълъг, не колкото човешкия живот, но достатъчно дълъг. Зад гърба ми остават катера, стъпалата с туптящото сърце, мрачните мисли и т.н.
Сега пред е мен е баничарницата “ При Дидо „.И вече си представям как си вземам голям, топъл геврек. Вкусен .
Даже влизам и си вземам ( стига само съм си представял 
)
И забравям за сърцето, а то като забравите за него забавя ход.
Изглежда сякаш слънцето е пробило облаците и то грейва, което и наистина се случва точно днес 22.12.2022.
Сетне отивам на още две – три места, но вече като натоварите съзнанието си с две – три по – ярки емоции, останалите някак губят от силата си.
А знаете ли как свършва деня ?
Вечерта изпивам чаша вино, и по някое време , дамата от Игнажден пише : как си ?
Ами как да съм, не ми останаха емоции за вас, мила приятелко. Омммммм. И заспивам върху клавиатурата.
из „Приказки от Кооператива“
Ивайло Георгиев
