Снимката е някъде от онези години.
Гледам я и проумявам – не времето беше друго, а хората.
Какво се обърка в човешката душа?
Тодор не би нарекъл дори онези, които го освиркват, „лекета“, „уроди“ и „говеда“.
Тодор не би участвал в пиеса, която разделя публиката и се играе под полицейска обсада.
Полицейска обсада, водни оръдия…представяте ли си? Егати театъра, за какво и кому е нужен в този си вид? Да приласкава едни, да отритва други, да обижда недоволните зрители?
Поглеждам в архива. Ето какво се е играло в дните около на Десети ноември 1989 г. в Народния театър – „Суматоха“ на Радичков, „Сън“ на Иван Радоев, „Тайната вечеря на Дякона Левски“ на Стефан Цанев, „Бесове“ по Достоевски.
А сега хитовете в репертоара са „Оръжията и човекът“ и проукраинската „Хага“.
Истината е, че българското изкуство е много по-конюнктурно сега, отколкото тогава.
Истината е, че българското изкуство бе много по-свободно и талантливо тогава, отколкото сега.
И да, проблемът не е просто естетически. Това е горестна метафора на всичко, в което се превърна животът ни и на всичко, в което допуснахме да се превърне отечеството. Метафора на нравствения упадък, безродието, конформизма, евтината корист. На лицемерната подмяна.
Хората, хората сме виновни, не времето. Не международната обстановка, не посолствата или великите сили.
Изгаря ме поколенческа вина, защото именно моето поколение, възмъжало в прехода, трябваше да преведе този народ към един по-справедлив и демократичен живот.
Провалихме се. Улисани в битови неволи и смазани от технологичния напредък, изграждахме бъдещето, докато рушахме историята. Паметниците. Националния дух. Фабриките, заводите. Докато разпродавахме на безценица съграденото от предците ни. Златото, природните залежи, минералните води. Докато допускахме децата ни да завършват училище неуки и неграмотни, а възрастните ни роднини да измират по „клиничните пътеки“ на престъпната „Здравна“ каса…
Провалихме се и защото позволихме начело на държавата да застанат не най-можещите, най-подготвените, най-заслужилите, най-образованите, а най-повратливите, най-хитрите, най-простите, най-лъжливите.. Кириак-Стефчовците!
Защото в многострадалната ни национална одисея истинският отрицателен герой винаги е бил Кириак Стефчов, не Бай Ганьо…
Не искам никого да отегчавам с песимистични проповеди. Това е личната ми равносметка 35 години по-късно, възможен е и друг прочит. Дори е задължителен.
Продължавам обаче да живея с усещането, че има някакъв отколешен заговор за обезбългаряване на „тази малка земя“ и този заговор ни се представя като „демократичен преход“.
Недялко Недялков
