Сияна си отиде. Загина. По пътищата на България. Но не Си-яна загина. Загинаха и нейните неродени деца. Неродените й внуци загинаха. Загинаха бъдещи учени, писатели, худож-ници, лекари… Загинаха Нобелови лауреати. Но може би за-гинаха и бъдещи убийци на Нобелови лауреати, лекари, ху-дожници, писатели, учени.
Неведоми са пътищата Божии. Защото Сияна няма да стане никога майка. Нейните родите-ли няма да отглеждат децата й, нейните родители няма да отглеждат внуци, докато Сияна мие чинии в по – бели страни от нашите. Сияна няма да завърши Оксфорд, Сорбоната или Софийския университет. Защото Сияна завърши живота си. И животът на нейните деца и внуци завърши. Защото по пъти-щата на живота няма пътни знаци. Както и по пътя за село Телиш няма пътни знаци. И сега всички искаме пътни знаци. Яхваме моторите и хукваме (това не е най-точната дума, за-щото можеш да хукнеш само с двата си крака), но ние хуква-ме с двете си колела, нарушавайки знаците. Колкото ги има. Заобикаляме дупките, но не заобикаляме гробовете, които също са дупки. Защото, заобикаляйки един пешеходец, ти заобикаляш един гроб. Заобикаляш всички тези гробове на неродени учени, писатели, художници… Защото знаците са вътрешна необходимост. Те не са ламарините, които някой гладен ром е откраднал и е продал във вторични суровини, за да нахрани един бъдещ крадец на пътни знаци вкъщи. Защото по ведомост знаците ги има. Но ние ги заобикаляме. А ги заобикаляме, защото никой не се съобразява с бъдеще-то. И ако няма знак за максимално допустима скорост никой, ама никой никога няма да намали скоростта. А знаците ги носим вътре в нас и те се наричат съобразяване, съпричаст-ност се наричат.
И никой не си задава въпроса за тази вът-решна маркировка, която дава възможност Сияна да живее, да роди своите деца, от които ще излязат учени, лекари, ху-дожници, Нобелови лауреати… А тези вътрешни знаци няма кой да ги постави. И ако не ги виждаме, за това са виновни петте века робство, четиридесет и петте години комунизъм, Путин и Тръмп са виновни, че не можем да ги намерим тези знаци. Защото някой ги е откраднал и продал във пункта за вторични суровини на историята. И сега всички протестираме и виним тези, които убиха Сияна. А Сияна я убихме ние всички. Всички убихме Сияна – и неродените и деца избих-ме, и неродените и внуци. И вместо да размахваме плакати: „Аз съм Сияна“, най-добре е да разпънем транспаранти пред домовете си: „АЗ УБИХ СИЯНА“… И неродените й деца по подразбиране аз ги убих…
Христо Стоянов
