Ами сега кого да мразим?

Мрази греха, а не грешника! Към грешника трябва да изпитваме съжаление като към нещастен пленник на дявола и да го лекуваме с любов като болник

Най-голямото желание на сатаната е да не вярваме в него и демоните му

Отново сме в навечерието на Великия пост, отрадни мои кръщелници, и вашият негоден кръстник използва случая да ви поиска прошка за всичко, което ви е сторил и най-вече за всичко, което не ви е сторил, макар че е бил длъжен.

Спомнете си щастието, с което прогресивната общественост прие предложението на Тръмп да преговаря с Путин за мир в Украйна. Мир, дето уж всички го искаме, за да не загиват повече невинни хора и прочее. Нарекоха американския президент “агент Краснов” и какво ли още не, включително и простак, какъвто той очевидно не е, и се отдадоха на неподправена омраза от името на Зеленски, Украйна, Европа и изобщо на цялото прогресивно човечество. Какво обаче стана няколко дни по-късно? Урсула фон дер Лайен официално подкрепи мирната инициатива на Тръмп, Макрон му отиде на крака и дори свойски го потупа по коляното, крал Чарлз го покани в Лондон (Евгени Дайнов има своя теория защо се е случило това, но позволете в името на здравия разум и добрия вкус да не ви занимавам с нея), а пък Зеленски прие предложението за полезните изкопаеми и отлетя да го подпише.

И сега какво? Ще продължи ли демократичната общност да мрази Тръмп? И ако продължи, ще намрази ли покрай него крал Чарлз? Ами Макрон? Ами Зеленски? Какво правим с Урсула? Агент Краснова ли е вече? Копейка, ватничка? И ако ги намрази всички тези, тогава кого ще остане да обича, Евгени Дайнов ли? Не че не е достоен за любов…

Има хора, които са като някакъв особен вид сухопътни акули. Казват, че морските акули, ако престанат да се движат, ще умрат. Тези хора ще умрат, ако престанат да се възмущават от най-възвишени граждански позиции и ако престанат да мразят, все едно кого. Ако не остане никой за мразене – ще умрат. И това не са само безименни и комплексирани лумпени от социалните мрежи. В техните редове има доценти и професори (колкото и изпразнени от съдържание да са понякога тези титли), журналисти и анализатори, общественици и “лидери на мнение”.

За съжаление, мои верни кръщелници, демократичната общност (или онова, което наричаме може би не особено коректно с това име), дори и да не намрази горепосочените лица, все ще намери върху кого да излее своята дълбока и изгаряща омраза, своята професионална омраза. И това ми дава повод в навечерието на Великия пост, през който, а и след него, ви умолявам да опитате да се смирите, доколкото е възможно, дава ми повод да изпълня задължението си към вас и да ви запозная с християнския възглед за омразата.

Знаете, че на нас, християните, ни е забранено да осъждаме и да мразим, ако искаме да живеем в хармония със себе си и със света, душите ни да са живи и здрави и един хубав ден да наследим Царството Божие. Помните обаче, че сме говорили за осъждането – че има един единствен случай в който ни е разрешено да осъждаме и това е когато станем свидетели на богохулство. Така е и с омразата, и там има един единствен случай, в който ни е разрешено да мразим – разрешено ни е да мразим своите истински вътрешни и външни врагове. Вътрешните ни врагове са страстите, които усилено се стремят да се превърнат в пороци и да ни погубят, а външните врагове са поднебесните обитатели – сатаната и неговите паднали ангели, които наричаме също така демони и бесове. Ближните не са ни врагове, тях не бива да мразим. Вижте какво казва в беседата си за духовния живот архимандрит Серафим Алексиев:

“Който не започва борбата от себе си, а от другите хора, смятайки, че е призван да се бори преди всичко със злото у тях, той вместо дявола намразва тях – жалките жертви на дявола. Ние обаче сме длъжни да правим онова важно разграничение, на което ни учат боговдъхновените и благодатно умъдрени св. Отци: “Мрази греха, а не грешника!” Към грешника трябва да изпитваме съжаление като към нещастен пленник на дявола и да го лекуваме с любов като болник.

Кой не се възмущава от робството като жестоко социално явление?! Но кой поради робството намразва робите ? Ние с право мразим робството и съчувстваме на робите. А ето че в нравствената област правим тая фатална грешка: мразим грешниците, а не греха и дявола, който ги поробва”. Сигурно сте забелязали, че ако пред интелигентни и образовани хора споменете за дявола и демоните, те ще се усмихнат снизходително. Ще се усмихнат, защото са положени огромни усилия да им се втълпи, че дяволът и демоните са измислица, фолклор, суеверие. Че колкото си по-образован и по-“просветен”, толкова повече трябва да се пазиш да не говориш за тях все едно съществуват наистина. И именно това е целта – да не вярваш, че дяволът съществува. Ако го предизвикаш открито, той няма да дойде да те мъчи, защото тогава ще видиш врага си и ще се втвърдиш срещу него. Не, той няма да се появи, гък няма да каже, за да си речеш: ето нa, няма дявол. И щом няма дявол, естествено няма и демони. А щом няма дявол и демони, не съществуват истинските ни врагове и ние пренасяме омразата си към хора, които всъщност не са ни врагове. Затова най-голямото желание на сатаната е да не вярваме в него и демоните му.

По време на Великия пост бесовете удвояват усилията си, за да се провалим в нашите усилия за смирение и покаяние. Ние пък не искаме да се провалим и затова сме установили Великия пост точно в този вид. Първоначално не е било така. За историята му разказва доц. Венцислав Каравълчев в статията си “Великия пост”. В първите векове се е постило кратко и различно в различните общности. В края на 2 век св. Ириней Лионски вече свидетелства, че християните отбелязват събитията преди Пасха с ден-два пост. После става цяла седмица, тоест са постили през Страстната седмица, а след това се обединява с Богоявленския пост. Днешната си продължителност постът придобива в началото на 4 век при император Константин, а точните му правила се фиксират от Първия вселенски събор през 325 година, проведен по инициатива на същият този Константин и в отговор на тревожната ситуация с разпространението на арианството. Тоест постът не е нареден от Бог, а е установен от нас, човеците (разбира се, не без участието на Дух Свети) в чест на Бога, на земния Му път и изкупителните Му страдания.

Всъщност смисълът на поста е следният. При своето сътворяване трисъставният човек (дух, душа и тяло) получава живота си в следния ред: духът се храни от Бог, душата от духа и тялото – от душата. При отпадането след грехопадението, когато в света нахлува и смъртта, тази специфична връзка между духа и Бог се къса (но не и всяка друга връзка между тях) и душата и тялото вече не могат да черпят живот по този начин. Така тялото се принуждава да изяжда творението, за да живее, макар и не вечно. В този смисъл постът е своего рода ритуал, в който човекът изобразява желанието си да не изяжда вече творението, а да се обърне отново към духа. Тоест чрез поста човекът показва горещото си желание да се завърне в първоначалното си състояние преди грехопадението. Това е смисълът на ограничаването не само от храна, но и от всичко материално, което желае плътта по силата на своите страсти.

Извън този символ, смисълът на поста е в постигането на смирение и покаяние и то не само в постните дни, но и след това, смисълът е в превръщането на смирението и покаянието в начин на живот. Какво означават тези състояния? Подвижниците знаят, че смирението трудно се поддава на дефиниране, но в общи линии това заглушаване на Егото, на индивидуалността (но не на личността!), преодоляване на егоизма и борба с гордостта. Христос казва: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си” (Мат. 11:29). Дори да не разполагаме с дефиниция, можем да сме сигурни, че щом смирението е качество на Христос, то е най-висша добродетел и обект на подражание.

А покаянието не е само съжаление за сторените злини и твърдо решение те да не се повтарят, а онова обръщане, за което стана дума малко по-нагоре. Човекът е Божи образ, но неговата цел в живота е да се уподоби, да стане и подобие, а това се постига чрез обръщане (покаяние) и в крайна сметка, когато (и ако) успее да го постигне, да стане бог по благодат, подобно на Бог, който е бог по природа. Св. Василий Велики казва: “Човекът е твар, получила повелята да стане бог”. Ето това, кръщелници е постът, който започва утре вечер, след като се простим.

Сигурно забелязвате, свидни мои кръщелници, как започнахме с омразата на мразещите, пък свършиха с нещо съвсем друго. И така трябва, така трябва. Омразата не е достойна да мислим прекалено много за нея, дори да е нашата собствена омраза. Желая ви лек и спасителен пост и Бог да ви пази.