Я памятник себе
воздвиг нерукотворньlй.
К нему не зарастет
народная тропа.
Ал. Пушкин
Петимните да демонтират Паметника на Съветската армия в Борисовата градина са досущ същите, които преди дни издигнаха патриотичния лозунг „Сбогом, Трети март!“. Ала и които много преди, целенасочено пренаписаха учебниците на децата ни и с едно драсване на химикалката зачертаха петвековен робски мрак, обявявайки го за невинно, демократично присъствие на турския аскер. Реки от сълзи и кръв сякаш никога не са били проливани, пресъхнаха изпод перото на тези фокусници на историята, жонглиращи със смисъла на думите и фактите като с кегли втора употреба.
Това не е грабеж по тъмна доба
от някоя отдалечена бензиностанция, не е обир на банкомат, инсталиран на открито – това всеки го може. Подобни кокошкарски набези зачестяват във все по-отдалечаващото се от средоточието на човешкия живот наше нещастно общество – от самия Христос. Тук имаме работа с качествено ново по съдържание посегателство, с престъпление на престъпленията – с фалшифициране на историята и опит за изтриване на народната памет, ведно с преобръщане на ценностната ни система, основана на християнските добродетели. И което е непростимо, с взломяване на невинното детско съзнание и насаждане на неблагодарност към нашите освободители от ранна още възраст, ведно с крайно свободомислие и разюздан джендъризъм.
Тук имаме челен сблъсък с опитни манипулатори, с ограбване на миналото, настоящето и бъдещето ни. За такива трябва да има закон, такива следва да отговарят ефективно пред законите на държавата. Да отговарят за лъжесвидетелстване пред съда на историята, за утаяване и подмяна на истината пред поколенията.
Това е кражбата на века, а не каквито и да било други кражби, пресмятани в златни кюлчета и пачки банкноти, възможни, впрочем, именно поради първата. Поради похищението на невещественото злато – християнската духовна култура, структурообразуваща в изграждането на отделната личност и развитието на цялото общество.
За някои може да не звучи достатъчно сериозно, но всички други знаем, че ни предстои да дадем отговор пред Божия съд и Закон, едни от заповедите на който, както е известно, са: не лъжи, не кради, почитай майка си и баща си и т.н., а в случая са нарушени наведнъж и трите по-горе изброени.
Защото да наричаш освободителите на Европа и света от кафявата чума – окупатори е абсурд, недостъпен за здравата логика, достъпен единствено за осеяни с бели петна болни мозъци, иначе ще да е откровена лъжа и нагла клевета. Да присвояваш и пращаш на склад исторически факти е кражба на истината. Да поругаваш и къртиш надписи от монумента е вандалски акт, чието продължение в цивилизования свят е не героизиране в медиите, а незабавен арест, а също така е непочитане на предците ни, вдълбали в камъка своята признателност, за да се помни…От такива, готови да продадат майка си и баща си, не можеш да чакаш да оценят художествената стойност на скулптурните фигури, еталон на истинско изкуство, колко подобни са сътворени в най-ново време?
Знаем също, с дълбока убеденост и вяра, че духовните закони, в които благодарността е незаобиколима повеля, не са виртуални, а реално съществуващи и по-действени и от закона за гравитацията, от всички закони в материалния мир. Какво да очакваме тогава свише след системните прояви на черна неблагодарност?
Защо нашите фенове на евроатлантизма не забелязват сякаш, че американската демокрация чества на своя национален празник именно тази добродетел. Иначе, само да им свирнат оттам, ще тръгнат и египетските пирамиди да местят. С какво право тогава шепа общински съветници дръзват да прекрояват съдбата на тази реликва и да оспорват нейната значимост? Решението им, основаващо се на изопачени представи и неверни твърдения, е нищожно по своята правна същност. Не само за това, че теренът бил държавен, а не на общината.
Нека обърнем внимание на съотношението на силите:
Няколко души, които се броят на пръсти в Столичния общински съвет, от другата страна – милионна България.
Неколцина – срещу съвременниците на Победата на Дввети май, чиито чувства на признателност и воля тя да бъде увековечена в центъра на столицата точно по такъв начин, няма как да се атакува и променя със задна дата.
И накрая, някакви, поразени от деменция нещастни чиновници, насреща им – милионите жертви във Великата отечествена, равни на няколко Българии, заличени от живота. Първите – приживе мъртви духом, другите – вечно живи в паметта.
Е, как да стане тогава тая работа с преместването, разбирай – с разрушаването на паметника?
Ами, много просто, няма да стане и точка.
Няма да стане, понеже преди да бъдат въздигнати ръкотворните паметници, на вечна стража на паметта стоят неръкотворните. Към които пътят на народното преклонение не ще обрасне със забрава, такава е съдбата на певеца на свободата, пише Александър Сергеевич – “в мой жестокий век восславил я свободу.” В нашия, макар още по-жесток век, свободата остава все така духовно следствие на паметта. Докато е жив поне един воин, готов да я защити, поне един поет да я възпее и един паметник да напомня за нея.
Докато е жива паметта.
Галина Паскалева
