Така си представям нещата: внезапно ще проумеят, че обитават една пустош – или едно сметище, но то е едно и също в случая. И сякаш някой ги е анестезирал. Ще се усещат напълно безчувствени в сметището.
Тази картина си представих, когато побягнах от едно предаване, в което главно се кикотеха, докато мразеха Миналото.
Успях да направя един къс спринт, с помощта на дистанционното, и попаднах на Теодосий. Той тъкмо разказваше нещо за филма за хан Аспарух: авторът го бил замислил като четирисериен, което не е вярно, а и до края на историята не стана ясно, кой автор има предвид Т.
После началствата решили филмът да се свие в две серии, иначе се губело много време на публиката. Още по-сетне пък от „кинефикацията“ решили да го снабдят със субтитри на английски, а накрая наредили да го озвучат на английски.
Всичко това бе изговорено и изиграно много убедително и артистично от Теодосий Спасов. И представете си, каза той накрая, как българският хан изревава на английски…
Не можах да чуя добре, какво е казал Аспарух – трябва да е било нещо от рода на „Напред, Българи!“. Или може би Кубратовото – не на другия хан, а на Пулев – „Ние/Българите никога не се предаваме“.
А Теодосий започна да свири „Моето българско небе“ – и аз бях дотам с претенциите си към дивотиите, които ни сервират по телевизията и в които може да попадне всеки, ако не внимава достатъчно.
Т. е голям майстор, хваща те направо за сърцето и те пуска, когато той реши. Партнираха му група унгарски джаз-свирачи, също страхотни – това в рамките на програмата „Дунавско братство“.
Часове по-късно пак се сетих, как Теодосий разсмиваше публиката със своята история за „Хан Аспарух“, вече бях по-спокоен и си казах, че може би нещо специално е искал да ни каже прочутият ни музикант покрай филма, не е разсмивал публиката, ами тъкмо обратното, побутвал ни е да помислим за съвсем друго – впрочем, той го и подсказа, като подхвана „Моето българско небе“, ето какво, например: Всичко е имало под това небе, всякакви прелести, също и всякакви щуротии, обаче кой ще напомня оттук-насетне за това и ще го прави ли коректно?“ Впрочем, и самият Т. има здрави корени в „онова“ Минало.
Лично аз се съмнявам, че, дори озовали се в Сметището, следващите поколения изобщо ще мислят за тия неща, и днес вече е ясно това.
Край, Заличителите спечелиха битката за Миналото, ограбиха народеца и откъм Памет.
Между другото, даже многохилядната масовка от статисти в „Хан Аспарух“ очевидно е по-боеспособна от днешната българска армия, по-точно е да кажем – от остатъците от нея.
А филмът на знаменития ни кинорежисьор Людмил Стайков остарява съвсем достолепно, доказателство за това е и последната му версия.
„Ние никога не се предаваме“ – обаче клекнахме пред Лъжите за Миналото.
Създаваха и създават неграмотници, тик-токаджии – по свой образ и подобие.
Въпросът е приключен, кикот и лъжи – това ще ни съпровожда, докато окончателно се озовем в Сметището и трайно се настаним в него.
Пак тия дни гледахме интервю на Жени Марчева със служебния министър на културата Найден Тодоров – сериозна фигура, няма нищо общо с фамозния ПростоНаско – избраникът на „Продължаваме Промяната“, който ще бъде запомнен единствено с нахалството си да ни демонстрира напудрения си нос. Скоро няма да бъде забравено, как си беше направил селфи със собствения си нос – колкото да убеди публиката, че в България всеки идиот може да стане министър на културата.
Човек може да запази самообладание, само когато реши, че Кирчовци са си едни комедианти, нищо повече от едни майтапчии, които единствени гледат сериозно на идиотщините, които ръсят. Те отдавна трябваше да бъдат признати за най-успешните продуценти на Фалша, „Рекордите на Гинес“ им дължи тази чест.
Само хора, които безропотно са се запътили към Сметището, няма да схванат каква гавра е екземпляр като Наско да бъде министър на културата. Или пък онази пищна дама, която стана вицепремиер по ефективното управление – в нейния случай това опря до преместването на кламерите от единия в другия край на бюрото й.
Тези хора са извън всякакъв контекст, те направо ви се подиграваха, а за нещастие дори не съзнаваха това. И бяха изтърпени, някои ги търпят и досега.
Служебният министър на културата направи едно признание, което направо ни изстреля към Сметището: не беше нещо ново, някаква току-що открита истина, но тя усърдно е прикривана от години – става дума за Диктата на Халтурата. Вкусът на публиката вече трайно диктува и дирижира всичко.
Давим се в ярка, агресивна и дори талантлива халтура, безпомощни сме пред нея, вкусът е зарязан окончателно и дори сякаш е неприлично да се говори за това. Спасяването на давещите се си е тяхна работа – както гласяха табелите на Одеския плаж. Тодоров не го каза с тия думи, но се подразбра, че точно това искаше да внуши.
И сега ще очакваме да направи нещо, което зависи само от него – например, да спре постановката на Малкович по пиесата „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, с българохулствата в която се готви да ни зарадва Народният театър. Това ще го извиси до висини, до които не би се добрала дори диригентската му палка (с цялото ни уважение към него).
Лъжите за Миналото и изобщо забравата му най-добре прикриват днешния Разгром. Затова зловещо прозвучават гласовете, които настояват още повече да се облекчи програмата в българските училища.
Вече имаме две поколения на Разгрома, които изобщо не си дават сметка за причините му – освен, разбира се, че това е дело на Демонизираното Минало, което те изобщо, в никаква степен не познават. И всеки път с безразличие изслушват лакомите лъжци, които им продават стоката си.
„Младите“ не търсят и арбитража на родителите си, оставят се да ги правят на балами – и дори не се чудят, защо в Германия, примерно, където пенсиите са 6/шест пъти по-високи от българските, сиренето е по-евтино от тук. И това е само една от „загадките“, с които се съгласяват да навъртват неприветния си животец, в него няма място за „неудобни“ факти от Миналото, те са заточени в една забранена, строго охранявана зона.
Примерно: до „Промяната“ България изнасяше значителни количества сирене за същата велика Германия, дори и в първите години на Прехода имаше посредници, които направиха значително състояние от тази дейност. А днес българското сирене е споменавано, само когато някой автор сочно описва, как партизаните плячкосвали мандрите хорски.
В крайна сметка, настъпват поколения, поразени от стряскаща неосведоменост по съдбовни въпроси.
Бяхме нация, встрастена в четенето – тази страст се запази дори в първите години на Прехода. Това беше времето на неизпълними заклинания, както и на скрити замисли, които имаха чудовищни последици. Обикновеният човек вече си даваше сметка, че е на път да бъде изцяло и окончателно изоставен от държавата си. Но все още здраво се четеше – книжните тиражи продължаваха да растат и надминаваха дори и ония от „разписаните“/тоталитарните години. Имам предвид реалните тиражи, особено на чужди автори. Иначе излъчвах специална рубрика във „Всяка неделя“ – правехме я заедно с Иван Гранитски, който беше безжалостен към залежалите книги на някои литературни величия.
Сега някои медии, които имат и издателска дейност, не са особено взискателни към избраниците си и съвсем пък не се притесняват да надуват перките на някой средняк, който се ползва с протекцията на чуждестранна фондация.
Главно недоимъка, но в не малка степен и липсата на достоверна оценъчна дейност, отблъснаха ненаситния български читател.
И, все пак, домовете на отиващите си поколения още са пълни с книги и това ги превръща в крепости, трудно превземаеми от политическите шарлатани.
Но всичко това изобщо не е интересно за „младите“- равнодушни към четенето, те ще си останат лишени от една от най-големите човешки радости.
Може и да са прави за себе си – особено, ако трябва да избират между сиренето и книгата. И без да са изобщо осведомени, те си дават сметка, че има разлика между готварската книга и готовото ядене, както казваше един автор.
Тъй се влачи Времето – надуват пропагандния балон, за да не забравяме, какво спечелихме от Промяната. Никой не им е поръчал на духачите да произвеждат този шербет – заклещени сме, няма къде да мърдаме и затова е напълно излишно да го хабим, няма никакъв смисъл. Но го правят упорито и тъпо.
Заличаването вървеше и върви без никакви аргументи – направо със сатъра по всичко, което има някаква стойност. А когато свикнеш само да въртиш сатъра, нямаш никакви шансове да уредиш/продадеш нещо като „позитивно“.
Социологическите агенции са много активни за напълно излишни неща, но никоя от тях няма да се осмели да направи една анкета за ефекта от нелепия рекламен клип за НАТО, който излъчват тия дни: как са се променили нагласите към Алианса откакто го четкат по този несръчен начин.
Това никога няма да бъде оповестено по националните телевизии.
Защо бре, будали, от какво се страхувате?
Кеворк Кеворкян
