Д-р Катя Пенева е семеен консултант с над 10 г опит. Завършила е БАН, а от 2021 г е преподавател по приложна и трудова психология във ВХТИ Асен Златаров.
– Когато татко ме бие, аз вече не плача.
Погледна ме в очите и аз замръзнах на място. Беше на детската площадка и общуваше с другите деца, като постоянно им причиняваше болка. Възпитателите ми споделиха, че не изпитвал никаква милост към животните, ритал ги и ги размазвал до неузнаваемост, когато ги види на тротоара. Бях парализирана от мисълта какво може да е преживяло едно такова малко същество и колко сили са му били необходими, да за да интериоризира насилието в себе си, като механизъм за превъзходство и подчинение над останалите и като начин да се справи с натрупаното страдание.
Родителската агресия е една от темите, с които често се страхуваме да се срещнем. Не ни е лесно да признаем, че макар и вече пораснали, сме по-слаби от малките си деца. Трудно се справяте с предизвикателствата в живота, още повече мразите тези, които ви ги създават, най-вече вашите деца. А защо и да не ги обгрижвате по този начин. Все ще ти се случи да цапнеш някой. Боят изгражда, той не разгражда.
-Ей, голяма защитничка на детските права стана. Едно време чичо ти Манол, като биеше всеки ден синовете си, да не би да не станаха хора?- рече с упрек баща ми.
Убедена съм, че в миналото на всеки от нас кънти по някой звучен шамар и примерът на родителите ни присъства живо в нашето настояще. Настанява се невидимо в детската стая и ни превръща в чудовища в съзнанието на децата ни. Още по-страшно е защото го свързваме с обичта, с възпитанието на потомците си, без да осъзнаваме пагубното му влияние върху развитието и формирането на крехката им личност.
– Той и мама бие, ама тя реве като жена. А пък аз съм мъж и вече не плача. Смея се да не разбере, че съм слаб – допълни историята си малчуганът.
Разбира се, че преди да насочим агресията към външния свят, ние я преживяваме в себе си. Възпитанието и вътрешното себеусещане на родителите особено влияят на нагласата на детето към съзидание или разрушение. Това, което заложим като емоционална нагласа в душите на питомците си, до голяма степен остава непроменимо до края на дните им. Детето я копира от семейната обстановка или от отношението към него. С негативната си нагласа то възпроизвежда желанието си за разрушение. Деструктивното поведение в децата е в следствие на емоционално отхвърляне от страна на най-близките. В него се създава чувство на вина, че никога не е достатъчно и не е харесвано. Този тип родителско поведение е продиктувано от неистовото желание детето на всяка цена да бъде променено. Давам си сметка, че децата се раждат в семейства си с определени ценности и нагласи, и ние имаме очаквания, че те ще отговорят на нашите възгледи.
Много малко са хората, които считат, че детето е отделен човек със свой характер. Често чувам в кабинета ми как родителите все още не са скъсали пъпната връв с децата си:„ ние сме ученици“, „ ние ходим на уроци по математика“, което е показателно за размиване на границите с детето и неспособност да приемем неговата различност и индивидуалност. Отказът да обичаме детето си и да го приемаме заради различността му е белег за агресия към него! Детето се ражда с определени личностови черти и очаква от нас да се свържем с тях, да го подкрепим неговата уникалност. То трябва да знае, че е обичано, точно такова, каквото е, а не просто че го обичаме като родители. Когато то не усеща тази обич, не успява да изгради своята душевна стабилност, а когато това не се случва, то се чувства отхвърлено.
Всъщност агресията в семейството винаги е съществувала, но придобива особена значимост и става проблем на съвременността заради размиването на половите роли в семейството. Липсата на йерархия, на граници и уважение нагнетява напрежението във връзката, което води до желание за надмощие и контрол. Разбира се, че можем да се справим с агресията си, но когато осъзнаем механизмите, които ни пречат да сме в хармонични отношения със себе си и другите. Човек може сам да избере да не бъде груб в ежедневието си и да работи постоянно над това. Това се случва когато проумее как напрежението в общуването помежду ви създава проблеми. Вярно е твърдението, че отношението към другия е заложено дълбоко в подсъзнанието на всеки един от нас като модел на поведение от нашите родители, но когато се осмисли деструктивното му влияние върху околните, няма проблем да бъде променено.
Белег на емоционална интелигентност е да живеем с чуждата различност като стимул за духовно израстване и натрупване на опит. Това може да ни даде усещане за смисъл в общуването, благодарение на който всеки проблем и предизвикателство ще се приема и преодолява с лекота и разбиране.
