София смърдеше. На мокър асфалт, на евтини спирачки и на оня непогрешим дъх на балканско лицемерие, който се надига от жълтите павета веднага щом завали есенният дъжд. Седях в ъгъла на опушено кафене край „Шишман“ – едно от ония места, където претенцията се продава на грамаж, заедно с безкофеиновото соево лате.
В тая държава всичко е въпрос на печат. Не на ум, не на гръбнак, а на това кой ще ти удари печата на челото.
Гледах ги. Отвън преминаваха момчета с оправени брадички, с шалчета за по двеста евро и погледи, в които светеше оная особена, почти религиозна празнота. Момчетата на „добрата сила“. Аристокрацията от втората глуха. Те не просто живееха тук – те спасяваха света. Всяка сутрин между десет и единайсет, преди да отидат на брънч.
Българската трагикомедия никога не е имала нужда от Шекспир. За нея стига и селският хоремаг, стига да му закачиш табела „Европейски ценности“.
Защото тук работи една велика, непоклатима алхимия. Може да си завършил училище с тройка по милост, може речникът ти да стига само да си поръчаш шкембе и две кебапчета с лютеница, може в погледа ти да се чете вековната тъга на празен бидон за кисело зеле. Няма никакво значение. В мига, в който влезеш в правилната стая, прегърнеш правилния наратив и те посипят със светеното масло от „Оборище“ – ставаш гений.
Свършено е. Просветлението те удря като шамар в тъмна уличка.
Вчера си бил обикновен селски хитрец, дето не може да различи Бах от баклава, днес си „будното гражданско общество“. Достатъчно е само да повториш три думи: „реформи“, „евроатлантизъм“ и „путинисти“. И готово. Те ти пишат биографията наново. Изведнъж простащината ти става „автентичен народен глас“, малограмотността ти – „неподправен прагматизъм“, а тъпото ти упорство – „непоколебима принципност“.
ПП и ДБ не са просто коалиция, мамка му. Те са бюро за интелектуална амнистия. Перачница за тъпаци.
Вкарваш вътре един пълен дебил, овършан от комплекси и провинциална алчност, пускаш му два поста във Фейсбук, гарнирани с правилни хаштагове, и от другата страна излиза титан на мисълта. Всички градски лели с очила за четене започват да припадат от възторг: „Ах, колко е смел! Ах, колко е модерен! Вижте как разобличава статуквото!“
А статуквото седи в някой ресторант в „Бояна“, пие си отлежалото уиски, яде си дивеча и се хили с пълно гърло. Защото знае – докато глупостта се маскира като интелект, гешефтът върви.
Гледах през стъклото един такъв новоизлюпен мислител. Слизаше от джип, купен с пари от съмнителни еврофондове, но носеше значка с гълъб. В очите му нямаше нито една мисъл, даже искра нямаше, пълна тъмнина, като в изоставен миньорски тунел. Но го подкрепяха. Бяха го обявили за „наш човек“. И това стигаше. В момента, в който те обявят за „наш“, ти вече нямаш нужда от мозък. Те ти го дават на лизинг. Те ти казват кога да се възмущаваш, кога да ръкопляскаш и срещу кого да лаеш.
Така се гради новият елит. От кал, пяна и неолиберална мъгла.
Допих си евтината ракия, хвърлих смачкана банкнота на масата и дръпнах ципа на кожения си балтон. Навън валеше по-силно.
У нас глупостта никога не е била порок. Но откак започнаха да я сертифицират с печата на „умните и красивите“, тя стана направо непоносима. Защото простакът, който знае, че е прост, поне си трае на масата. Но простакът, на когото са обяснили, че е авангардът на нацията – той идва да ти раздава правосъдие.
И тежко ти, ако не си съгласен.
Никола Вранов
