НЕЩО ЗА МОИТЕ СЕЛСКИ СТРАДАНИЯ
Българските селски страдания, за които писах вече, имат и мои лични измерения.
Върнах се на село, защото очаквах то да бъде моят кладенец, от който хем да си вадя вода с кофата, хем да си оглеждам отгоре физиономията. Като се оглеждаш в кладенец, виждаш различни свои лица. Ако водата в дъното на кладенеца не помръдва, лицето ти е ясно и хладно, а ако водата е раздвижена, лицето ти се огъва и бръчка и едва можеш да го познаеш.
В село никога не съм имал много приятели, но когато се върнах, видях не момчетата и момичетата от моето детство, а техните бащи и майки. Времето беше превърнало съучениците ми в техните бащи и майки, а някои даже в бабите и в дядовците им.
По улицата срещу мен например се движи мъж с колело. Подвиква ми на малко име с глас, който горе-долу помня, а на колелото е не той, а баща му. И понеже по тоя край всичките имена са Лачо, Пачо, Дачо, Начо, Рачо и така нататък, самите имена също се сливат и просто подскачат от едно време в друго.
Като се върнах от София, реших да постегна къщата – да ѝ сменя покрива, да я варосаме, да я подновим и отвътре с каквото можем.
И изведнъж ни отхапаха ръката.
Когато си строихме къщата – през 1968 година, цялото село се изсипа да ни помага. Помагаха ни без пари, без да си помислят за пари дори. А сега всички гледаха на мен като на софийски портфейл. Или си обръщаха главата на другата страна, като минаваха по улицата пред нас. В нашето село вече живееха други хора, за които парите бяха смисъл и цел в живота. Заселили се бяха млади и яки всевъзможни хора, които скубеха и парите, които имах, и надеждата ми, че мога да се огледам в кладенеца на моето детство. Един тарикат ми продаде найлон, който струва четири лева, за двайсет лева – от любов към мен и за да подпомогне строителните работи по къщата.
За тези, които ни избутват в ъгъла по селата и които сядат на нашите столове, заживяват в нашите къщи, не ми се говори. Тази тема е барутна и рано или късно някой ще ѝ драсне клечката.
Но виждам отчаяни българи – отчаяни, загрубели, разкъсали връзките на роднинството, останали сами, блуждаещи и говорещи високо.
Оглушалият човек говори високо. А по селата хората оглушаха от прости управници, от чужди музики, зурли и чалги, уплашиха се и се свиха от чужди бабаити, които за петдесет лева ще им одерат кожите, ще ги изнасилят и пребият.
От много години е така. Още от времето на социализма селата започнаха да обезлюдяват и да се пълнят първо с носталгия, после с мъка и гняв, а сега вече – с безпомощност.
Гледам потрошените фабрики в село. Там, където работеха мъжете и жените, сега пълзят бурени и тичат нагоре-надолу гущери. И до много скоро пред портите на тия разстреляни и захвърлени предприятия висеше по един чичка пазач – като призрак на пост пред безвремието.
Незнайно откъде в селата – и в моето село също – се явиха пехливани кралимарковци, които сякаш бяха изпратени като арендатори на живота ни. И вече не партиите разделят хората в село – хората в село са разделени от смъртта и от предстоящата смърт.
Какво трябва да си мисля за село, в което не мога да чуя петел като хората да пее рано сутрин, в което по прозорците са наслагани знаменца на държавите, в които са емигрирали децата ни и отглеждат внуците ни по далечни земи.
Селата се превърнаха в нещо като сезонни полуживи „курорти“, в които различни прелетни птици ту идват, ту си отиват и които бавно, но сигурно изкупуват и къщите, и живота. Какво трябва да си мисля за село, в което къщите за гости стават повече от тия, които трябва да слугуват в къщите за гости.
–Как е, как е, писателю? – пита ме мой „приятел“ тарикат, който се занимава със съмнителна „благотворителност“, и продължава: –Драснеш ти два-три реда и хоп – пари!
Този същият човек е пълен до гушата с пари, даже си е позлатил ченето, а аз се подвизавам с шестстотин евро пенсия и се моля на Бог като някакъв изгубен книжник да ми даде сили да записвам всичко, което видя и усетя, в паметта си. И да го разказвам, ако мога.
Вярвах в комунизма, ама тия около мен не са вярвали. Изглежда животът не е вярвал в комунизма.
Опитах се да вярвам в демокрацията, ама тия около мене яхнаха демокрацията и ни се качиха на главата. Прости и глупави кариеристи, умни и продажни копелета от „всякоя, възраст, класа, пол, заньятие“ ни се качиха на главите и ни продъниха ушите с приказки за демокрация и либерализъм. И хем ни продъниха ушите, хем ни закриха с ръце очите – да не гледаме.
Искам да вярвам в приятелите си, а те се стопиха, прегърбиха се и не вдигат очи, защото ги е страх да мислят за това, което виждат.
Искам да повярвам и в Бог, само че камбаната на църквата, която е на двайсет метра от къщата ни, вече бие не рано сутрин, а няколко часа по-късно – да не буди новодомците.
Искам да вярвам в реката край село, ама тя или пресъхва, или ни отнася.
Исках да вървя по пътеката към Манастира, ама тя обрасла с тръни и къпини.
И аз вече не знам какво искам.
Това обаче са само мои лични терзания. Иначе животът хвърчи с продънени леки коли нагоре-надолу, качил се е новият живот на моторетки, говори гърлено, вика и се кикоти. И пет пари не дава за нищо.
Младият живот пет пари не дава за нищо, защото не знае, че го чака същото, което дочаках аз.
Но на живота това му е хубаво, че е прекрасен и глупав до осъзнаване.
Николай Милчев
