От 30 години Белене те посреща и изпраща със своя необитаем квартал „Димум“ – десетина тъмнеещи блока на края на града. Това са общежитията, предназначени за първите хора, които е трябвало да работят в АЕЦ. Така и никой не се нанася в тях.
Строежът започнал през 1986г. за работниците във „Втора атомна“. Четири години по-късно – през 1990 г. проектът пропада и блоковете остават недовършени. Сега гледката на изтърбушените, слепи панелки е потискаща. А за хората от Белене „Димум“ е само грозен паметник на „светлото минало“, което така и не се е състояло.
Усещането е като за Припят, градът-призрак, опразнен след аварията в чернобилската АЕЦ; само дето в случая е обратното – блоковете пустеят, защото централата в Белене така и не тръгва. Докато крановете на площадката се отдалечават зад гърбовете ни, се сещам за още една аналогия с Припят. Жителите на украинския град така и не преодоляват травмата си. Жителите на Белене – също.
България решава да строи АЕЦ „Белене“ през 1981 г., като идеята била първи блок да бъде пуснат през 1992, а втори – през 1994 г. През 1990 г. обаче – отчасти заради травмата „Чернобил“ и протестите на „Екогласност“, отчасти заради липса на пари, е взето решение за ограничаване на строителството, а през 1991 – за спиране изграждането на АЕЦ. В края на 2002 г. Министерският съвет отменя решението от 1991 г. и така на практика подкрепя идеята за изграждане на втора ядрена мощност. Днес стартът на строителството сякаш е по-далеч от всякога.
Източник на снимките: https://www.facebook.com/Lubu.Ivanov/
