Хора от най-различен калибър, между тях и жалки апаши, усърдно произвеждат неистини – и така окончателно разжалват Миналото като достоверен източник.
В крайна сметка, диалогът с него е почти умъртвен – сякаш Настоящето неистово се страхува да разговаря с отминалото време.
Дори и в забавните телевизионни програми взеха да го подритват – наскоро в една игра завъртяха въпрос за язовир „Огоста“, колкото да кажат няколко думи за потопеното родно село на писателя Радичков.
Този безподобен словесен вълшебник сигурно щеше да се насълзи, когато се отвори дума за Калиманица – но нямаше да наругае Миналото.
Понеже щеше да го мъчи друг въпрос: защо „ония“ изселваха села, за да строят язовири – а тия пък ги използват наготово, за да давят хора. Достатъчно е да се сетим за село Бисер.
По новелата на Радичков „Последно лято“ Христо Христов направи чудесния едноименен филм с Григор Вачков – и публиката искрено съпреживяваше драмата на обезкоренените клетници.
Сега обаче все по-често се питаме, няма ли да има последно лято за глупостта на българските властници?
Кой да мисли навремето, че ще обезкоренят една трета от Народа и ще я захвърлят като плевели в чужбина.
И друго се питаме: защо никой не се сеща да направи един филм за удавеното село Бисер.
Ами славните ни писатели? Те така и не смеят да кажат една дума на криво за властниците ни, предпочитат да разкрояват Народа или направо да го ругаят. Смелчаци.
Властите, с идиотското си безгрижие за състоянието на язовирите, удавиха село Бисер. Пак властите оставиха два месеца без вода Перник.
Давят – или морят хората от жажда.
Във всеки един момент няколко десетки язовира са в критично състояние и се нуждаят от ремонт, но така си и остават забравени.
Преди Промяната/89-а година, в България има 6/шест хиляди и 200 язовира, по този показател страната е на първо място в Европа.
Не е лесно да бъде стопанисвано това богатство – и то от хора, които са устроени да разпродават и плячкосват.
Страхът от Миналото е очевиден, макар че никой не задължава новите първенци да се съревновават с него.
Гледат на хората, които пазят някакъв трепет по отминалото време, като на прокажени. Пак добре, че още не са ги обявили за престъпници.
Дори и очевидните скотщини на Миналото не бяха осмислени както трябва – новата властова паплач не беше в състояние да го направи.
Тя беше рекрутирана от фалшивци-късни антикомунисти, които ненавиждаха истинските страдалци като Илия Минев, например, страданията им бяха свързани единствено с безподобната им алчност за постове и притежания.
От мизерните си камбанарии те виждат Миналото като някаква бутафория, така го и представят, дотам им стигат силиците – до евтиния патос на плакатното отрицание, добре заплатен обаче.
Повествователите на Прехода са същите.
Един моден в момента писател, който скоро ще се вмирише от прекалени хвалби, никога не би посмял да разчопли една прелюбопитна тема: защо собствените му родители са били възторжени поклонници на Миналото, което той отровно ругае?
Те са му били под ръка, би трябвало да им вярва, защо пренебрегва свидетелствата им?
Някои от най-активните тукашни политолози, които се домогнаха до днешното си положение с усърдно курваруване, произлизат от червени, отровно червени, фамилии.
Но това не им пречи да чоплят монумента, който бащите им съграждаха – картонен, както се оказа, в много отношения.
И, в същото време, възторжено възхваляват друга мукава – Настоящето.
Улисани в заличаването на Миналото, накрая ще превърнат Настоящето в едно безпризорно копеле – от ония, които нямат дори ЕГН/единен граждански номер, не се знае, кога точно са се пръкнали, нито кой ги е създал, сякаш са се появили от нищото; все още не са се сетили да ги обявят като пиратския продукт на някакъв изкуствен интелект, тайно опериращ наоколо, в тукашната пустош.
Преди няколко години, в Разцвета на Баламосването – сега вече сме в застойната му фаза – наивно предложих, читавата част от Народа да се „самопровиди“.
Да си припомни, какво е представлявал – и да се опита да види, какво представлява днес. Няма да е приятна гледка – но дано това стане причина да престане да се самобаламосва.
Да не позволява повече да обругават миналото му.
Каквото и да ни се случи, каквото и да се наложи да преживеем, важното е да не изоставяме сами себе си.
За децата/младите вече е ясно – изтървани са, фактически ги няма в сметките на Настоящето, а пък кантарът за ценности на Миналото изобщо няма да ги хване, призраците нямат тегло – колкото и някои Певци на Мукавата да ни залъгват.
Ей, идиоти, стига сте се заплесвали по медалите от математически олимпиади – когато, според PISA, българчетата като цяло са световните шампиони-неграмотници в математиката.
Гледайте общата картина, а не изключенията.
Вече е съвършено ясно, че съзнателно са отглеждани двойкаджии, хора безпаметни, което означава и лишени от морални критерии.
Нищо по-лесно от това да бъдат превърнати в еничари на чужди интереси.
Не се надявайте някоя от прехвалените ни писарушки да напише дори две думи за този погром – няма да е безопасно, понеже и те са на зоб в чужди ясли.
Време е Алек Попов отново да нагази в калта, произвеждана от реални политически персонажи – тия дни стана ясно, че кирчовци са платили 100 хиляди долара на американска лобистка фирма, за да уреди среща на Байдън с нашия Денков – три минутки и щрак-Марийке на портрет. Мечтата на парвенюто – да се отърка в крачолите на „Властелина“, то пък един властелин, по-скоро пластилин.
Идеята подлежи на изпипване: Денков да си се снима с Байдън, а ПростоКирчо да разкаже за срещата му с него.
Ще я докара до три пълни часа лъжи.
Алек, не се помайвай, „Мисия Вашингтон“ ти я поднасят на тепсия нашите политически уроди.
Както се хвалим с математически гении, така – по същият шаблон – се хвалим и с читателската публика.
Пред няколко години, за „Читател на годината“ бе обявена една сляпа жена – този факт трябваше да бъде приет като трагична метафора и веднъж-завинаги да сложим кръст на самохвалните надпревари за „Читател на годината“, „Най-четена книга на годината“ и пр. напълно излишни упражнения, които би трябвало да съживят изпадналия в кома от дълги години насам масов читател.
Обаче трябва да си завършен лъжец, за да ти мине през ума да сравняваш читателската публика от наши дни с тази от Миналото, която спокойно се преборваше с чудовищните тиражи на много от издаваните заглавия. Инерцията на публиката се запази нейде до края на 90-те години, когато недоимъкът и най-вече натискът на безкритичността я смазаха.
Но четящите хора си останаха с книгите – днес нямат пари и не купуват изобщо, но скромните им домове са пълни с книги, а тези крепости с нищо не можеш да ги превземеш.
Някак неразумно е да се афишира – и то от една библиотека – коя е най-четената книга на годината. Това изобщо не е достоверно проучване.
Но още по-неприятно е друго: обикновено „най-четената книга“ е представяна с няколко думи от нейния автор и толкова.
Книгата остава без критическа интерпретация или оценка, само с етикета „най-четена“, а това нищо не означава.
Телевизиите изпитват панически страх да не се докоснат по някакъв начин до Миналото, това си е нежелано занимание, защото ще предизвика неизбежните сравнения и въпроси.
Дори един най-обикновен сюжет може сериозно да унижи Настоящето. Предлагат ни репортаж за спешната медицинска помощ – и една жена разказва, че навремето в училищата имало час и по оказване на спешна помощ, но по-късно, в годините на Прехода, това обучение отпаднало.
Оттук трябва да започне репортажът, новинарите трябва да преглътнат страха си, за да научим, кои идиоти и защо са премахнали този предмет от училищата, някакъв нов комунизъм ли са сънували, та са решили, че по време на Прехода няма да има нужда от никаква помощ, всичко ще бъде уредено и пр.
Това е един от примерите, как се изоставя Народа, просто се изоставя.
И затова се страхуват от сравненията с Миналото.
Разбира се, то далеч не е безгрешно, но нерядко показва яловостта на Настоящето.
Истината блясва в сравненията. Затова умните народи приемат, че Бъдещето прозира в Миналото.
Ние обаче не успяваме достойно да се разделим с Миналото.
Кеворк Кеворкян
