Мина месец от излъчването на първите епизоди на страдащия от вродени генетични деформации детско-юношески сериал „Войната на буквите“. Кошлуковата ТВ продължава садистично всяка Божа неделна вечер да пили нервите на зрителите си с поредната доза антиизкуство. Критиците на филма вече не се обаждат, пък и какво биха могли да добавят към вече произнесената присъда – пълен провал. Кинематографичен шарлатански еквивалент на ПП, но още по-плосък и наивен.
Ала мисирите, свързани с пробутването и заплащането на въпросния филмов „проект“ ( в жаргона на бездарието всичко е „проект“ ), вземат замлъкването на хората с буден художествен вкус, за слабост. Те вече надигнаха пошли муцунки и се втурнаха да „реабилитират“ неспасяемото недоносче – по своя си комичен начин. Филмът, видиш ли, ставал все по-качествен с всеки следващ епизод. Цяла дивизия девствени гимназистки били влюбени в „Баян“ и „Петър“ – в изпълнителите на ролите, разумее се. Цяла дузина световни разпространителски компании следели в захлас сериалчето и се готвели за наддаване в закупуването на права. Авторката на романа, по който е сътворен филмовият антишедьовър, даже се появи на някакъв екран и заяви, че обществеността е „заговорила за история“, а това вече е грандиозен успех за кино-даунчето на командно дишане. Венета Райкова не би го изрекла по-убедително.
За критериите на днешните гимназистки не мога да съдя. В моята отминала епоха младите момичета харесваха Ален Делон и Ричард Чембърлейн ( тогава малко се знаеше за „нетрадиционната му ориентация“ ), а от българските актьори – Стефан Данаилов, Антоний Генов и Андрей Баташов. Но щом понастоящем ни е тръшнала такава криза на актьорска харизма, та за „сексимволи“ са приети Деян Донков и Асен Блатечки, нищо чудно „Баян“ и „Петър“ също да се превърнат в джобни идолчета за девически въздихания. Колкото до международните компании, които давали мило и драго за „Войната на буквите“ – явно мозъчните им тръстове разполагат с по-малко сумарно количество сиво вещество от това на гимназистките.
Провокира ме обаче твърдението, че филмът ставал все по-добър в новите епизоди. Това е почти невъзможно. Талантливите произведения личат от самото начало. За ерудирания читател, още първите страници на разлистена нова книга са достатъчни да прецени дали си струва да стигне до края. Почитателят на киното, още с първите кадри е в състояние да определи дали филмът е силен или слаб.
Но въпреки тази закономерност, хипотетични изключения все пак могат да съществуват. Ето защо, с жестоко насилие над себе си, си наложих да изгледам в Ютуб още четири епизода от „Войната на буквите“. Преди бях гледала само два и въз основа на тях бях публикувала рецензията си.
Да, вече видях всичките шест излъчени епизоди.
Не, в тях няма никаква изненада. Няма дори лъх надежда. Филмът, ако това може да се нарече „филм“, е пълна катастрофа. Интелектуалното и възрастово равнище на типа зрители, към които той се обръща, е най-много на десет-дванайсетгодишни възпитаници на помощно училище. За художествено мерило не можем да говорим – той е под долната граница на всякакви критерии за изкуство.
Няма защо да повтарям вече казаното от мен в предишните мои отзиви.
Ще се обърна обаче към авторката на едноименния роман, защото главните недъзи на филма – липса на драматизъм, хаотичност на сценария ( повествованието ), безпосочност на действието, разпиляност в множество сюжетни линии, псевдопхилологичност, лъжеезотеризъм и лъжеисторизъм, явно идват от литературната основа на сценария. Този филм – а съответно и романът – претендиращ за някакъв окултен поглед към епохата и героите – е всъщност „Сфинкс без загадка“, по израза на Оскар Уайлд. При това прекалено евтино „сфиксче“. Авторката няма достатъчно знания за дълбинния „проект“, с който се е заела. Но като историк аз ще й задам чисто исторически въпроси, които са важни в контекста на филма, независимо, че създателите му отричат „чисто историческата“ логика на произведението си.
1. Какви достоверни исторически документи ( освен погрешните, отхвърлени предположения, на които се крепи версията на Агоп Мелконян ), е ползвала Л.Филипова, за да приеме, че Георги Сурсувул, а съответно и българската царица – като негова сестра – са арменци, тоест сънародници на византийския император Роман Лакапин? Тази версия стана популярна напоследък, но има и друга – че Св. Иван Рилски е брат на цар Петър и син на Симеон. Е, Св. Иван Рилски при това положение арменец ли се явява? Смисълът на името Сурсувул спокойно се извежда и чрез българския език, не е нужно да го търсим в Армения.
2. Защо във филма – респективно в романа – Боян Магът и Вениамин са две различни лица, след като от историческите източници е известно, че самият Боян е наричан с името Вениамин ( т.е. „най-млад, последен син“)? Каква е целта на това „разделяне на образа“ на историческата личност?
3. Каква магическа загадка се крие в „забранените букви“, след като под етикета „забранени букви“ във филма ни се показват буквите от Кирилската азбука? Известно е – буквите във всяка азбука, са подредени по определен начин, така че да образуват свързан текст, имащ силата на манифест, на възвание, на завет. Но какви „магии, заклинания и тайнствени сили“ се съдържат тъкмо в Кирилицата? Ако говорим за тайнствена мощ, скрита в писмените знаци, трябва да изтъкнем по-древните фонетични, йероглифни и рунически писмена, наследени от допотопните цивилизации. Какво е магическото окултно тайнство на Кирилските букви, на чието разгадаване филмовият герой Лакапин толкова държи? Задавам този въпрос от професионален интерес, без капка провокация. Върху неговия отговор всъщност би трябвало да се крепи основната интрига във филма и романа, амбициозно озаглавени „Войната на буквите“.
Както като редови зрител, така и като историк и лингвист, ще изразя мнението си, че в случая амбицията многократно и комично надвишава ерудицията на авторите. И като резултат се пръква смешно псевдоезотерично уродче, чието място не е в най-гледаното време на Българската Национална телевизия. Дори когато е Кошлукова.
Милена Върбанова
