Времето на традиционните партии изтича и ако не съумеят и този път да съставят стабилно правителство, според наблюдателите сами ще извикат новия политически спасител. Възможно ли е при това зацикляне да се появи дълго спряганият проект на президента Румен Радев?
Досега той демонстрира търпение и пропусна поредицата предсрочни избори. Дори и най-заклетите му фенове – бившите служебни премиери и министри, които попълниха президентския му екип, очакваха партийната им кариера да стартира по-бързо, а не след 2 г., когато изтича вторият мандат на Радев на “Дондуков”, пресмята 24 часа.
Вариантите за генерала не са много, ако се окаже, че партиите и този път не постигнат съгласие за кабинет. Радев или остава до финала на своите 5 години като президент до 22 януари 2027 г., или се захваща с партийна дейност и оглавява свой собствен проект.
Румен Радев вече е играл мача да подкрепя чужди – и този на неговия бивш съветник и служебен премиер Стефан Янев, и “Продължаваме промяната” (ПП). “Има такъв народ” (ИТН) също в известен смисъл разчитаха на неговото одобрение. Когато трябваше да избира трета група, на която да възложи правителство, е избирал формацията на Слави Трифонов.
Но „Български възход” не е в парламента, не успя да влезе след провала на Стефан Янев, ПП се еманципира от държавния глава много бързо, след като получи най-много гласове през ноември 2021 г., а ИТН не е решаващ фактор.
Така че най-чисто за президента ще е да играе лично и да събере гласовете на хората, които го подкрепят. Социолозите неведнъж са казвали, че ниша за подобен проект има, при това никак не малка.
Вече тук математически нещата изглеждат трудни за прогнозиране. Не е ясно колко точно избиратели ще гласуват за Румен Радев и неговите кандидати. Със сигурност един евентуален негов проект ще е лидерски – личностите, на които ще заложи, няма да имат особено значение
Дори и да са познати.
Това е по-вероятно да се случи, отколкото да има правителство в рамките на този парламент, смята Теодор Славев, политолог от Българския институт за правни инициативи. Според него страната се намира в много тежка криза на политическата система.
Всички факти сочат, че Румен Радев има амбиции за различен вид кариера. Първо, постоянно присъства на партийния терен, добавя Славев. Независимо дали ще бъде чрез вдъхновяване, или чрез по-явна и по-скрита подкрепа, той го е правил. Второ, заявява позиция чрез противопоставяне на лидерите – първо срещу ГЕРБ и Цветан Цветанов, после срещу Мустафа Карадайъ и ДПС, сега атакува Делян Пеевски.
“Така че президентът присъства на този терен, с което излиза извън чисто конституционната си роля – смята още Теодор Славев. – Правил е няколко пъти заявка, че иска да участва в по-оперативната политика, в изпълнителната власт.”
Когато медиите го питаха за негов политически проект през юли, заяви, че ако партиите продължават с безпринципните коалиции, рано или късно алтернатива ще се появи.
Тук стои един съществен въпрос – че ще трябва да обясни на хората защо го прави. Би могъл да го мотивира с обществения интерес. “Ако убеди избирателите, че жертва собствения си комфорт и институционалните традиции в името на националния просперитет, никой няма да го съди – категоричен е Славев. – Но Радев не може да се превърне в партиен лидер след края на мандата си.
Оформянето на един субект изисква време. Ще има нужда от 6 месеца до 1 година преди избори, за да го структурира. Ако партиите не се разберат за правителство и има следващ предсрочен вот през пролетта, това ще е към финала на мандата му (около година и половина) и е нормално да прави планове за политическото си развитие.”
А българите са настроени така, че постоянно чакат своя нов спасител. Практиката го показва. “Не е от 35 години, много по-отдавна е – коментира психиатърът Любомир Канов. – Спомнете си пиесата на Самюел Бекет “В очакване на Годо”. У нас това мото се превръща в национален рефлекс – все се надяваме някой да дойде и да ни спаси. В миналото е бил дядо Иван, сега дядя Путин. Това са злокачествени очаквания, без истинска мисъл за бъдещето на нацията.”
Самите партии са в насипно състояние, с малко обществено доверие предвид големия им брой и фрагментация, с неясна идеология и неясна причина защо са в Народното събрание. С достатъчно амбиция, а може би и финанси, някои са влезли в Народното събрание, като са организирали няколко хиляди души.
“При тази конфигурация едва ли ще има смислено правителство. Ако все пак сформират някакво, то ще е крайно нетрайна конструкция, като наблюдаваме идеологическите или личностните противоборства и взаимни подозрения и ненавист – смята Канов. – Ако не успеят, катастрофата на следващите избори през пролетта ще бъде пълна. Вече не само в политически аспект, а във външнополитически, икономически и даже във фискален.
Резултатите от тези избори не вдъхват никаква надежда. Хоризонтът, който виждам, е една мрачна зима. Правителството на Главчев ще остане до пролетта.”
Подобно е мнението и на бившия служебен премиер и бивш председател на Народното събрание проф. Огнян Герджиков.
“Изглежда като път без изход, защото влязохме в турбуленция, от която от доста време няма излизане – коментира той. – От друга страна, ако питате за проект на Румен Радев, опитът показва, че няма положително развитие, когато президентът тръгне да прави партия. Имаме примера с Георги Първанов, който не можа да постигне успех.”
Проф. Герджиков припомни, че и други държави са били в подобно състояние, някои даже високоразвити – Белгия, Израел в миналото, но са намерили изход.
На въпрос дали забелязва на хоризонта новия цар, който да отнесе политическите партии като Симеон Сакскобургготски през 2001 г., юристът заяви: “Аз лично не виждам откъде може да се появи такава личност, която да събере народния вот”.
Изход според наблюдателите би трябвало да има. Любомир Канов смята, че партиите никога няма да го потърсят. Той предлага пълна реорганизация на политическия и изборния процес. Първо, да има филтър за гласуване, така че до урните да отидат хора, които действително разбират какво правят. Защото се оказва, че при тази избирателна активност броят на неграмотните, които са упражнили правото си, е поне трикратно по-голям от онези грамотни, които не са отишли да гласуват. дори не знаят за какво и за кого гласуват.
Другото е да се увеличи прагът за влизане в парламента и да се намали броят на безплодните и безсмислени партии, смята д-р Канов. Така политическият процес ще бъде по-разумен, а изходът – продуктивен. Да се избегнат улиците без изход след избори.
Според Любомир Канов у нас може би е удачно да се въведе гръцката система – бонус за първия, за да се отпуши поне временно политическият процес. “България политически е спряла, тя е като жп системата с влаковете, които постоянно дерайлират”, коментира психиатърът. Същата идея – за приемане на допълнителни мандати за спечелилата партия, неведнъж е предлагал и лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.
Но най-забавното е, че у нас гласуването е задължително, а активността е малко над 33%. Санкцията е, че след пет последователни избора, в които не пуснеш бюлетина, те заличават от избирателния списък, но ако случайно решиш пак да отидеш, ще те впишат. “Това показва законодателната слабост на държава – коментира проф. Герджиков. – Като самодейност. 2/3 не гласуват и нищо не следва от това.”
Как да се спрат маргиналните партии и да се повиши избирателната активност?
Рецептите за излизане от омагьосания кръг – избори, правителство за кратко или липса на такова, хаос и несигурност, може да бъдат няколко. Например да се случи това, което повтарят всички до откат – повече хора да гласуват. Но не е лесно да накарат разочарованите българи.
Единият вариант е да се въведе същинско задължително гласуване със санкции. Или пък да има данъчни облекчения за хората, които отидат до урните, каквато беше идеята на НДСВ преди години. Трето предложение е имало в Швейцария – гласът на младите да се брои за повече от един, за да се стимулират да определят бъдещето на страната си.
Задължение за участие в изборите има в няколко европейски държави. Най-близката е Гърция, където всички трябва да пуснат бюлетина в урната с изключение на хората над 70 г. и тези, които отсъстват от страната. Това е въведено през 1926 г., като санкциите са били забрана за издаване на паспорт и шофьорска книжка, отменени през 2000 г.
През 2023 г. в южната ни съседка са гласували 61,8% от избирателите.
Първата държава, която е въвела това задължение, е Белгия – през 1892 г. за мъжете и през 1949 г. за жените. Глобата за неявяване пред урните е 50 евро първия път и 125 евро при повторно нарушение. Те обаче не се прилагат така стриктно, понеже има много негласуващи и списъците не се подават към прокуратурата. Има и други наказания – да не можеш да работиш държавна работа например. В Швейцария се практикува само в един кантон и там са въведени глоби от 3 франка за отишлите “за гъби”.
В Мексико или Италия, която е премахнала задължението през 1993 г., няма официални санкции, но е трудно да си осигуриш достъп до детска градина за детето или други социални придобивки.
В Боливия пък три месеца нямаш право на никакви банкови трансакции, ако не гласуваш. В същото време дължиш и глоба.
Привържениците на задължителното гласуване смятат, че решенията на властите са по-легитимни, тъй като се увеличава избирателната активност. Политическите партии пък не харчат пари за убеждаване. От една страна, така пестят пари, а от друга, всъщност данъкоплатците спестяват, защото средствата на партиите идват главно от държавни субсидии. Малка част са от дарения.
Контрааргументите на противниците на този вид гласуване са, че то противоречи на свободата на индивида да прави свой избор. Принудата води до голям брой невалидни бюлетини. Освен това ще има много случайно посочени партии, ако насила накарат хората да гласуват.
Но сигурното е, че санкциите повишават избирателната активност. Това личи например в Австрия, където то се практикува в два региона. Наказанията не се прилагат много стриктно, но там до урните отиват много повече австрийци, отколкото в останалите области.
Задължение е въвел и Люксембург. Нидерландия е имала подобен закон между 1917 и 1967 г., а Испания – от 1907 до 1923 г. Любопитното е, че в САЩ щатите Джорджия и Вирджиния са предвиждали глоби за негласуване през XVIII век, а Северна Дакота и Масачузетс промениха своите конституции, за да го позволят, но така и не са приели закони за прилагането му. Също като у нас, но едва ли е необходимо да сравняваме България със САЩ или с Люксембург.
narod.bg
