Не съм сигурен, че творбата на Любен Каравелов все още присъства в учебните програми. Защото, накъдето и да погледнем, героят им е новото ни социално явление. От всякъде, в разговори и публикации в социалните мрежи ни заливат възклицания „ах и ох”, снимки и клипове с бебешори и малчугани, които не са нищо по-малко от ПРИНЦОВЕ И ПРИНЦЕСИ. Спуснати като сини и розави пакетчета през кумина от добрия щъркел. А впоследствие за мнозина, излезли им през носа.
Причинта за всичко това е в следното:
За първи път съдбата ни като че ли е предоставена на решенията на обикновения човек. Или просто казано – обикновеният човек, преди управляван, днес е решил да ръководи света. Това решение да заеме челната позиция е възникнало в него автоматично, веднага след като се съзря като новият човешки тип, който представлява.
Всъщност, какво представлява „задоволеното мамино детенце“. Защото това е човек, дошъл на този свят, за да прави каквото си иска и с тази илюзия живее и „маминото детенце“. Всички ние знаем защо. Семейната среда е относително изолирана и в рамките си толерира много действия, които в обществото, навън, на улицата, автоматично биха имали гибелни и непредотвратими последици за своя извършител. Семейния кръг прощава всичко, дори и най-големите простъпки, които в края на краищата могат да останат ненаказани. „Маминитe“ са онези, който си мислят, че вън от къщи може да се държат като в къщи, които смятат, че нищо не е фатално, непоправимо и неотменимо. Затова и вярват, че може да правят каквото си искат.
Ако за целите на обществения живот разгледаме психологическата структура на този нов тип разглезен индивид, ще открием следното:
1) вродена и пуснала дълбоки корени представа, че животът е лесен, изпълнен с охолство и без трагични ограничения. Следователно всеки среден индивид носи в себе си усещане за господство и триумф.
2) Това го тласка да утвърждава самия себе си такъв какъвто е, да налага като най – добър и съвършен своя морален и интелектуален багаж. Това задоволство от себе си го кара да се затвори за всяка външна инстанция, да не слуша, да не поставя под съмнение своите възгледи и да не се съобразява с другите. Вътрешното му чувство за господство непрекъснато го тласка да упражнява власт. Ще действа така, като че ли само той и сродните нему съществуват на света.
3) Следователно ще се намесват във всичко, налагайки своето простовато мнение без задръжки, размишления или уговорки, т. е. по правилата на “прякото действие”.
Тази съвкупност от характерни черти ни навежда на мисълта за някои порочни начини да бъдеш човек като „маминото детенце“, а в същност примитивен човек, т. е. варварин.
Този герой, който днес се среща навсякъде и който налага къде ли-не своето вътрешно варварство, в действителност е глезеното дете на днешната ни действителност. Както глезено дете е богатия наследник, който се държи изключително като НАСЛЕДНИК.
Днес наследството е цивилизацията. Удобството, сигурността, накратко, облагите на цивилизацията. Както виждаме, само в рамките на жизнената задоволеност, може да възникне човек, съставен от такава съвкупност от характерни черти, вдъхновена от подобен тип характер. Това е една от многото деформации, които задоволеността поражда в човешкото битие. Бихме си изградили лъжлива представа, ако мислим, че животът на родения в свят на задоволеност човек е по-добър и от по-високо качество от онзи живот, който представлява борбата с оскъдицата. Но такъв живот няма. Поради много строги и архиосновни причини.
Да си припомним само факта, в който се заключава трагедията на наследствената аристокрация. Аристократът наследява, т. е. открива прикачени към своята иначе обикновена личност условия на живот, които той не е създал и които следователно не са по никакъв начин свързани с частния му и личен живот. Още с раждането си, изведнъж и без да знае как, той се оказва дарен с богатството и прерогативите на предците си. Но вътрешно няма нищо общо с тях, защото те не са негово дело, а на предците му. Те са гигантската черупка на друга личност, на друго същество – на неговия велик предшественик. И той трябва да живее като наследник, т. е. трябва да използва черупката на друг живот. Какво се получава? Чий живот ще живее наследственият „аристократ“. СВОЯ, или на величието родоначалник?
Нито единия, нито другия. Той е обречен да представлява другия, следователно да не бъде нито другия, нито той самия. Неумолимо животът му губи автентичност и се превръща във фикция на друг живот. Изобилието от средства, с което е задължен да борави, му пречи да изживее собствената си и лична съдба, атрофира неговия живот. Всеки живот е борба, усилие да утвърдиш самия себе си. Трудностите, с които се сблъскваме в осъществяването на своя живот, са именно онова, което пробужда и мобилизира моите действия, моите способности.
Всичко това трябва да ограничи склонността ни да вярваме, че изобилието от средства и богатство благоприятства живота ни. Точно обратното. Един преливащ от възможности живот автоматично поражда сериозни деформации и порочни типове на човешко съществуване. Всички онези, които можем да групираме в общия вид – „човек – наследник“, където аристократът и „маминото дете“ са само частен случай на едно и също явление,
Съдбата обаче е онова, което в живота трябва да сме, или не. Тя не се дискутира. Тя или се приема, или не. Ако я приемаме, сме автентични! Ако не я приемаме, сме отрицание, фалшификация на самите себе си. Съдбата не е в онова, което ни се иска да правим. По-скоро тя се утвърждава и проявява своя ясен, строго очертан профил в съзнанието, че трябва да правим това, което не искаме.
Е, добре… За задоволеното “ мамина детенце“ е характерна „убедеността“, че някои неща не могат да му се случват и въпреки всичко те се случват. Не може да се държи по друг начин този човешки тип, роден в един прекалено добре организиран свят, от който възприема само облагите, но не и опасностите. Обкръжението го глези, защото живее в „цивилизация“, т. е. в уютен дом, и „маминото дете“ не усеща нищо, което да го накара да излезе извън света на своите прищевки, да го подтикне към подчинение на външни, превъзхождащи го истанции, а още по-малко да го задължи да влезе в съприкосновение с неумолимата същност на собствената си съдба.
Може би в горенаписаното е заровено кучето, или обяснението за препускащите с огромна скорост по оживени булеварди младежи, за училищните побоища, за „героите” на криминалната хроника,за липсата на възпитание и арогантността, която ни залива отвсякъде. За взиращите се в дисплеите на сматфоните си хлапетии, които не благоволяват дори да погледнат стърчащите прави с патерици и бастуни, изнемощели техните евентуални баби и дядовци в автобуси и трамваи, а камо ли да им отсъпят място…
Светослав Атаджанов
