Гибелта на капитан Марин Маринов, българин, служител на ООН в Газа от израелски танков снаряд ни върна към темата за близкоизточния конфликт, убийствата и етническото разчистване, т.е. прогонването на палестинците от Газа. Две-три кратки съобщения за погребението на капитан Маринов, кой присъствал, кой не присъствал и мълчанието пак потули случващото се в палестинската земя.
А то е страшно.
Сложих си този палестински шал като израз на солидарност с един народ, подлаган на изтребление пред безразличния поглед на целия свят. Палестинците в Газа, доскоро близо милион и половина, масово напускат земята си, опожарена от израелското нахлуване. Напускат я тези, които са оживели. Избитите – между 40 и 50 хиляди за последните две години, остават под развалините. Някои все още се надяват да се върнат и са се скупчили на границата с Египет. Не ми се струва, че това някога ще стане, че Израел ще го позволи. Хората в бежанските палатки се отчайват. Децата им измират, домовете им са разрушени, надеждите ги напускат. Виждат, че всички ги зарязаха – международната общност, старите им приятели в Европа, Русия и Китай, грантовите правозащитници, арабските им братя – всички. Ако нещо ги държи, това е необикновената жизненост на палестинския народ, който, като евреите, се е научил да оцелява при най-страшните несгоди и премеждия.
Префърцуненият свят пищеше от възмущение, когато някой отхвърляше демонстративния разгул на лезбо-хомо-педофилите. Имали права. Знаем, че права имат всички – убийците, затворниците, животните, даже на буболечките някой може да е измислил права. Палестинците са единствените живи същества, които нямат първото, основното човешко право – на живот. Те могат да бъдат тихомълком и безнаказано изтребвани.
Човек, колкото и да уважава евреите, колкото и да ги защитава заради Холокоста, не може да остане безучастен пред това, което се върши в името на тяхната сигурност. Не е задължително да ненавиждаш евреите, щом защитаваш палестинците. Или да ненавиждаш палестинците, щом защитаваш Израел. Аз имам приятели и от двете страни и знам аргументите им. Ясно е, че решението на конфликта между тях, за да е трайно, трябва да е справедливо, да взема под внимание интересите и на двете страни.
Крайно време е човечеството да си постави като първостепенна цел мира в Близкия изток. Били сме близко до него – особено, когато през 1993 г. Арафат и Рабин си стиснаха ръцете. След това, в края на втория си мандат, когато вече не зависеше от израелското лоби във Вашингтон, Клинтън предложи най-справедливото до този момент споразумение за прекратяване на конфликта. Израел го прие, макар и да скърцаше със зъби. Арафат го отхвърли и направи историческа грешка. Сега условията ще са много по-тежки за палестинците, при положение, че се стигне до преговори. На тях палестинците ще настояват да имат своя независима държава. Имат основание, кой народ не се стреми да живее самостоятелно в своите граници. Евреите пък ще настояват палестинската държава да не бъде никога заплаха за сигурността на Израел. Имат основание, същото искат и руснаците от Украйна, нали? Лошото е, че войната в Газа е изтласкана на заден план от войната в Украйна, вече почти не се се говори за нея, а там също гинат с хиляди и то предимно цивилни – жени, деца, старци. Също има огромни разрушения и, за разлика от Украйна, няма надежда за скорошно спиране на кръвопролитията. Затова някои намират изход в ислямския фундаментализъм, за който ще стане дума след малко.
( Из предаването “ Не се страхувай “ с Васил Василев, излъчено на 7 април 2025 г. по Евроком )
