Гледам „Войната на таралежите“ и бих го предпочела пред повечето съвременно българско кино. Макар и да съм го гледала десетки пъти. Прост сюжет. Прости реплики. Но дълбок. С изключително чувство за хумор. Разобличаващ човека в неговото дребно така, че да се спукаш от смях.
Кой ще ти измисли такъв сюжет днес. Трудно ще намериш и кой да ти го изиграе. А сюжетът е литература. Той е литературата тогава. Достиженията на духа тогава. Децата са прекрасни, талантливи, необременени от техника и живеещи в света около тях, а не в този на екраните. Възрастните са комични. Каквито сме всички възрастни зад маските на големите си претенции. А музиката – тя не може да бъде повторена днес. Няма пошлост. Има лирика, мелодичност, смисленост. Защо няма смисленост днес в музиката, в литературата, в киното ли?
Зашото те са продукт на това, в което съществуваме. Това, което модерният, развит, цивилизован свят направи от нас – вечни потребители на стоки и хора, егоисти до дъно, неспособни на човешки постъпки същества, неумещи да останат в тишината на света около себе си, защото сме празни. Хора, които смятат за изкуство пошлостта, извратеността и плоскостта. Хора, които считат, че развито е това общество, което има модерен телефон и може да ходи на почивка. А не това, чиййто дух може да се извиси над него и да го изведе отвъд простотата на ежедневието.
Това е и огромната разлика между хората днес и тези преди 30 години. Тогава критерии за развитие и достижения е бил духа. Днес – техниката. И то тази техника, за която продаваш душата си, за да се сдобиеш. Криворазбрана цивилизация. За глупци.
Персефона Коре
