Днес се навършват четири години, откакто мутрите на Борисов биха и обгазяваха протестиращите пред Министерски съвет и Народното събрание. Хиляди бяхме тогава – със знамена, дошли от цяла България, твърдо решени никога повече да не позволим престъпници да управляват Родината ни. Видях старици да носят знамена и да се бутат напред с викове „Оставка!“. Видях млади мъже и жени просълзени да пеят химна на България. Видях офицери от запаса с твърди погледи да се опитват да вдъхнат кураж на връстниците си. Видях НАРОД! Единен в целта си да не допусне повече престъпници да го газят.
Видях и полицията. Не онази полиция, която съжаляваме за ниските заплати и други неща. Видях ПОЛИЦИЯТА, КОЯТО БИЕ И ОБГАЗЯВА. Мен също ме блъснаха, но други пострадаха доста тежко. Бити, пребити, обгазени. Около мен бяха хора със зачервени лица и подути очи от обгазяването. Хора на пожар носеха бутилки с минерална вода, за да промиваме очите на пострадалите. Дори водата в шадравана пред Президентството помогна тогава.
Как се чувствах ли? Като част от НАРОД! Като българка. Не чувствах страх, а бяс, че мафията се отбранява чрез полицията по такъв грозен начин. Чувствах и разочарование. Защото Президентът, заради когото започнаха протестите и който излезе с юмрук нагоре, тогава, на втори септември – там, при палките, при сълзотворния газ, при сблъсъците с полицията, не беше там. Признавам, от време навреме с надежда поглеждах дали все пак няма да има реакция от негова страна. Още по-бясна бях, когато видях един старец – объркан, със зачервени очи, от които течаха сълзи. Само си говореше и питаше: „Боже, какво да направим? С какво го заслужихме!“.
Събитията от онези дни вече са ми малко объркани в спомените. Откъслечни сценки – полицията с щитове избутва реда хора пред мен, аз се опитвам да не падна, опитваме се да устоим. Друга сценка – опитваме се да заобиколим, там също ни чака полиция, тръгваме със знамената към първоначалната позиция, там има още повече полицаи със странни знаци и бради. Викове. Плач. Стонове на пострадалите. Човек на земята, когото околните издърпват на безопасно място. Улиците наоколо, завзети от полиция. Един от „организаторите“ на протеста, кротко говорещ с полицаи. Речи. Отивам до един от другите „организатори“ и питам дали мога да говоря пред хората. Презрение, отказ. Прегрупиране. Много хора остават. Ние тръгваме към Пловдив.
И след това разочарованието като тежка кал ни заля постепенно. Със страхливостта на Президента. С яхването на протеста от либералните отрепки и старите политически проститутки. С това, че не се появи водач, а уж водачите ни продадоха и предадоха срещу постове.
Миг история на един народ. Миг от моя живот. Понякога ми се иска да се върна там, в сблъсъците с полицията, при палките и обгазяването. Защото сега сме живи мъртви. Без надежда.
Елена Гунчева-Гривова
