“Човечество” не е съвкупността от всички човеци, а тяхната обща иманентна природа, както “божество” е иманентната природа на Бог
Молитвата не е унизително, хленчещо състояние, а съкровено синовно общуване
Затова ще си позволя да ви предложа малка порция от нея, суетата, пък другите, дето не са ми кръщелници, може и да не четат.
Утре е втората неделя на Великия пост, посветена на св. Григорий Паламѕ. Изтънчен интелектуалец, ревностен подвижник и вещ богослов, той може да бъде наречен теоретик на православието, а учението му, паламизмът – негова философска доктрина. Принуден от обстоятелствата (нападките на Варлаам Калабрийски) да остави усамотението, мълчанието и пребиваването в умна молитва, той излиза в света и издига глас, който отеква и до днес. Дали да съжаляваме, че е бил прекъснат пътят му към исихията? За неговото боговидение може би да, но ако не беше излязъл в света, до нас нямаше да стигне нищо от словото му, щеше да си остане неизречено в усамотението на килията.
Усамотението и самотата нямат нищо общо. Дори са противоположни по същността си. Исихастите, пък и не само те – мнозина от нас също, в усамотението бягат от самотата, побеждават я, обезсмислят я, защото в усамотението намират най-съвършеното общуване – това между безсмъртното творение и вечния му Творец.
Самотата е съвсем друго. Тя е първият и може би най-болезнен резултат от отхвърлянето на Бога. О’кей, нека Бог е измислица, но резултатът от отхвърлянето на тази измислица е разяждаща самота. Мнозина са се опитвали да я обяснят и да намерят лек. В литературата най-сериозните опити принадлежат на екзистенциалистите. Признатият за бащица на екзистенциализма Сартр (макар че той започва доста преди него) лансира идеята, че екзистенциализмът всъщност това е хуманизмът и че човек няма същност, преди да има съществуване и преди да започне да извършва постъпките, които го формират. Тоест няма образ и подобие, а само празна дъска, на която случайността пише своите криволици.
В българската литература трагедията на самотния модерен човек сякаш най-добре е нарисувана от големия Атанас Далчев:
“И сякаш аз не съм живеел никога
и зла измислица е мойто
съществуване!
Ако случайно някой влезе
в къщата,
там няма да намери никого;
ще види само прашните портрети,
коварното и празно огледало
и на вратата листът пожълтял:
Стопанинът замина за Америка”.
(Атанас Далчев, “Повест”, 1925)
Отхвърляйки Бога или дори илюзията за Бог, приемайки, че не притежава вродена същност, а само нещо, което придобива по капризите на времето, човекът къса същинските връзки със себеподобните си. Защото “човечество” не е съвкупността от всички човеци, а тяхната обща иманентна природа, както “божество” е иманентната природа на Бог. А на когото му тежи да мисли в понятия като Бог, нека си представи “Силата”, която свързва всички и най-вече джедаите в “Звездни войни” и с чиято помощ, когато нещо се случи в единия край на галактиката, тутакси се усеща ментално в другия. Представяте ли си колко самотни биха били джедаите, ако Силата изведнъж изчезнеше!
От своя страна екзистенциалната самота и скъсването със “Силата” ражда паническия страх от смъртта. За мен това винаги е било парадокс – от една страна вярваш, че смъртта е абсолютен край, изключване на шалтера, но от друга се боиш от нея. Защо се боиш, при положение че след смъртта няма да го има Шрьодингер да наблюдава? Или си като онзи човек, който цял живот се питал дали има нещо след смъртта или след смъртта няма нищо, накрая умрял, видял, че няма нищо, и се успокоил? Напротив, от смъртта трябва да се бои онзи, който се опасява, че отвъд ще му си случи нещо неприятно. Този, за когото смъртта е абсолютен край, би трябвало да се бои от умирането (което може да е твърде гадно), а не от самата смърт.
Наскоро прехвърлях една книга, която като заявка ми се стори интересна, но после се оказа друго. Аз съм си виновен, задето съм тръгнал с погрешни очаквания. Книгата е от Ърнест Бекер и се казва “Отричането на смъртта” с подзаглавие “Как различните общества реагират на концепцията за смъртта” и именно то ме грабна. Няма да ви я разказвам, прочетете я, ако ви е интересно, драги кръщелници, но ви предупреждавам, че е твърде материалистическа и оттам неспособна да обясни докрай предмета си – смъртта. Тя се занимава по-скоро не със самата смърт, а с това как я посрещат просветените атеисти. Иначе е много добре и умно написана.
Силно повлиян от Фройд, Ницше и Ото Ранк (факт, който авторът не крие), Бекер вижда отношението към смъртта като резултат от сбъркана самооценка. Още в началото той разглежда феномена на героизма в човешкото мислене, заради който всеки индивид подхранва мита за изключителната значимост на собствения си живот. Разбира се, този вкус към героизма се обуславя от присъщите и най-силни у човека нарцисизъм и егоизъм.
Друга причина за страха от смъртта било неправилното възпитание от страна на родителите и на тази база се ражда идеята за пълна свобода на детето, докато расте. Ние обаче знаем, че това дава точно обратните резултати. Детето расте нервно, разглезено и безсмислено, а страхът от смъртта си е все там.
Поради горното истината за смъртта драматично се разминава с представата за нея, точно както и представата на човека за самия него се разминава с истината.
Стигат до глупавия спор дали страхът от смъртта е базисна тревожност или не е. От пусто в празно. И е така, защото от самото начало не са предпоставили правилната концепция за смъртта – наказание за грях, отклонение от замисъла, от проекта. Смъртта е страшна, защото е отклонение от нормалността. Страшна е, защото човек е създаден да мисли себе си като безсмъртен, а смъртта пред очите му го кара да се съмнява. Съмнението е едно от най-жестоките наказания.
И въпреки че е болезнена, такава е официалната философия за смъртта на безбожния свят, в който живеем.
Дълго се надявах (не смея да кажа “молих се”, защото човек много трябва да внимава за какво се моли), дълго се надявах, когато ми дойде времето, да си умра тихо в съня си, да заспя и да не се събудя, както умря майка ми (Бо да я прости!) – на сутринта я намерихме в леглото с книга в ръка, с очила и светеща нощна лампичка. Дай, Боже, всекиму! Така си казах тогава и дълго след това го мислех, но сега мисля друго. Сега искам, когато ми дойде времето, да умра не в съня си, а на молитва.
Сега внимавайте добре, кръщелници! Какво е молитвата? Независимо от това какво сочи името, молитвата не е толкова молба за нещо, колкото разговор. Не е унизително, хленчещо състояние, а съкровено синовно общуване. Въпреки че има много молитви – молитви за различни неща, молитви към различни светци и по различни поводи, – всъщност молитвата е само една: “Господи, помилуй!”.
Защото всички болести и нещастия са причинени от грехове е ако Бог отмахне греховете, то и нещастията ще изчезнат поради загуба на първопричината си. Дългите и различни молитви са само повод да останем повече време в молитвено състояние, което е особено и много различно от ежедневното – по-напрегнато, но и по-удовлетворяващо, защото въвежда молещия се в друго измерение. Не си правете труда да съставяте списъци с молби, защото Бог знае от какво се нуждаете, още преди да си го помислите. В молитвата се старайте, кръщелници мои, да постигнете смиреното и любещо състояние на деца пред своя Отец. И не правете грешката да настоявате за конкретни неща, защото не знаете какво ще бъде, ако ви се изпълнят. Божията милост проличава най-вече в отказа Му да изпълнява глупави и вредни желания.
А пък ако искате да пребъдвате по-дълго в молитва, направете някое от следните неща. Купете си броеница, носете я в джоба и повтаряйте – една броеница за Св. Троица, една за Христос, една за Богородица, една за Ангела хранител, една за светеца – ваш небесен покровител и после отначало. Или пък си купете молитвеник и си направете свое правило за различни случаи – при ставане, преди хранене, преди започване на работа, след свършване на работа, преди лягане. Започнете с малко и ще видите как личното ви правило ще се пише само, ще се разраства или ще се свива според етапа, на който се намира животът ви. Най-сетне правете като исихастите, повтаряйте непрекъснато “Господи Иисусе Христе Сине Божий, помилуй мене грешния!” и ще видите как тези думи ще се синхронизират с дишането ви, и ще видите какво ще стане по-нататък.
С две думи – не бойте се от смъртта, а чрез молитвата се подгответе за нея. За верните смъртта е завръщане у дома.
Сигурно се питате защо ви наговорих всичко това. Ами, за да не ви говоря за простотиите, които ни заливат отвсякъде. Не и през постите, не и в дни като този. Грехота е. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Автор: Иван Стамболов-Сула
trud.bg
