„Цялото население на северната част на Ивицата Газа“, заяви в наскоро изпълняващият длъжността хуманитарен ръководител на ООН, „е изложено на риск от смърт“.
Къде биха могли да отидат? Е, ние имаме отговор и на този въпрос. По-рано този месец извън ивицата Газа се проведе конференция, наречена „Подготовка за презаселване на Газа“, на която присъстваха стотици хора. На фона на близкия шум от артилерийски огън и стрелба на оръжие, израелците се събраха, за да решат какво да правят с Газа и живеещите в нея след края на войната. Една млада жена предложи: „Трябва да ги избием, всички до един.“ Министърът на националната сигурност на Израел Итамар Бен-Гвир беше малко по-разсъдлив. „Ще насърчим доброволното прехвърляне на всички граждани на Газа“, каза той. „Ще им предложим възможността да се преместят в други държави, защото тази земя ни принадлежи“.
Как изглежда такова „насърчаване“? Въз основа на събитията от изминалата година можем с увереност да кажем, че то не включва разумни аргументи и убеждаване. Насърчаването се изразява в „непрестанните“ въздушни удари по северната част на Газа, както ООН описа последната фаза на нападението. Изгарянето на живи пациенти в болнични легла, както се случи с Шабан ал-Далу, с интравенозна тръба, все още свързана към ръката му. Атакуване на деца с дронове, последвано от „двоен удар“ – нанасяне на вторичен удар по събралите се наоколо, за да помогнат. Създаване на условия за масов глад чрез блокиране на доставките. Заповедта медицинските екипи и екипите на гражданската защита да напуснат бежанския лагер Джабалия. И обявяването на няколко репортери на Al Jazeera, които все още работят в района, за „терористи“.
Това са екстремни стратегии, но в общи линии съответстват на подхода, практикуван в окупираните територии, за принуждаване на „доброволното“ преместване на палестинците чрез опустошаване на земята, на която живеят. Неотдавна посетих няколко града на Западния бряг и беше очевидно колко много разширяването на незаконните израелски селища е осигурено, като на палестинците не се дава друг избор, освен да се преместят – чрез сплашване, задушаване на икономическата активност чрез затваряне на пазарни зони и населяването им с контролно-пропускателни пунктове и войници, както и чрез бюрократична хитрост, която разрешава разрушаването на къщи и затварянето на магазини. Палестинският град Хеброн става все по-висок и по-гъсто населен, тъй като хората строят апартаменти, за да се преместят от стария исторически район, чието население бива разреждано, „доброволно“, чрез мерки, които правят района непригоден за живеене. Палестинците, които остават, се оказват въвлечени в конфронтации със заселници и войници, а след това са обявени за рискови за сигурността и убивани за това, че се противопоставят на плана.
В Газа се чува силен отзвук от това. Професор Узи Раби, ръководител на Центъра „Моше Даян“ в университета в Тел Авив, заяви в радиоинтервю през септември, че се надява да има извеждане на „цялото цивилно население от северната част на ивицата, а тези, които останат там, ще бъдат законно осъдени като терористи и подложени на процес на глад или изтребление“. Това е в съответствие с т.нар. генералски план – предложение до израелското правителство от началото на октомври, направено от редица пенсионирани генерали, в което се препоръчва да се даде на палестинците няколко дни да напуснат северната част на Газа, след което тя да бъде обявена за военна зона, а останалите да бъдат избити и умъртвени от глад.
Има нещо парализиращо в тази нова, откровена, дори тържествена фаза на войната. Нещо зашеметяващо в нейната непостижима жестокост, която останалата част от света трябва да преглъща всяка сутрин. Всички дискусионни и юридически победи през изминалата година, всички протести, вопли и осъждания от страна на международните организации нямат никакво значение, ако това, до което сме стигнали, е място, където палестинските деца сега носят с часове ранените си братя и сестри. И все пак това не може, не, няма да бъде спряно.
…
Катапултираме се обратно в историята, където само силата е право, а нашите гласове и мнения се превръщат в прах. Ако осакатените телца на бебета не са помръднали и косъм от главата на Харис, тогава какво значение има дали някой ще гласува за нея или не, ако изобщо гласува? Как може да се рационализира разгръщащото се заличаване на един народ, което се вижда наяве, как да се намери начин да се включи в политическата логика, в която страданията им под поредната демократична администрация все още са по-малкото зло? Как да се дистанцираш достатъчно от палестинците в Газа, без да приемеш, че заедно с това умира и част от твоята човечност?
Последният етап на скръбта е приемането. Но ние можем да приемем само това, което вече е отминало. В Газа смъртта е толкова постоянна, разрушенията са толкова безмилостни, намеренията са толкова ясни, че не може да има приемане – само разрив, оттегляне, дезориентация. Не може да има примирение със случващото се. И тъй като Израел достига до поредния отвратителен връх, става безспорно ясно, че силите, които са допуснали всичко да стигне дотук, не могат да бъдат убеждавани и не могат да бъдат засрамени. Срещу тях може само да се въстане.
