Светослав Атаджанов
Ако погледнем европейската следвоенна история от критична гледна точка, виждаме картина на упадък. Влошаването в образованието, религията и дори езика, върви ръка за ръка със застаряващото население. Колективният отказ от възпроизводство казва всичко за нашето общество и нашето време.
По-голямата част от хората нямат ценности. Радостта от раждането на дете вече не е по-ценна от жертвите, които изисква. Вместо това е важно да се наслаждавате на живота възможно най-дълго и да го увеличавате, изцеждайки го като портокал до последната капка, за да можете да се откажете от рисковете на живота възможно най-безболезнено. Това е обствената ни вина, в които етномазохизмът се проявява вече като гражданска религия.
В Европа – тази влошаваща се част на света, се вливат маси „млади чужденци с ниско образование, висока агресивност и склонност към риска“, както и други „ценности”. Коренното население, което някога е било мнозинството, се превръща в „потиснато малцинство“ в собствената си родина.
Родителите изтеглят децата си от държавните училища, където ги провалят поради своя етнос и раса. Коренното население е изтощено и деморализирано, докато новодошлите са субсидирани и по всякакъв начин подкрепяни.
Тази велика замяна е основният политически въпрос на нашето време. Ето защо основната цел, предлагана от десните, е запазването на принципа на етническата култура и идентичност, което би включвало ремиграция – връщане на имигранти обратно. Това може да бъде спряно не просто чрез спечелване на спорове или избори, но чрез ангажиране в това, което се нарича метаполитика: т.е. теоретичните и културни основи на политиката. Това си „насочващите стратегии“, следвани от някои отдясно, наречени „не-стратегии“.
Една от тях е тактиката на Ноевия ковчег. Оттегляне от обществото и политиката и развиване на практически умения като самозадоволяване с надеждата да се избегне упадъка. Това може да се постигне чрез бягство от градовете, напускане на страната, или формиране на нови малки общности. Малко вероятно е такива общности да станат самодостатъчни, да не говорим за някакво влияние върху обществото. За разлика от конкурентната история, от която тази тактика носи името си, няма причина да очакваме сегашното „преселение“ да приключи, освен ако не бъде спряно от политически действия
Другата задънена улица се нарича „Мислене за деня X“. Когато ще дойде този ден с внезапен социален колапс в резултат на катастрофа като ядрена война. Единственото действие е да се подготвите за „Деня X”, когато обществото ще бъде спасено според принципа на нелегалната съпротива, или дори от извънземните. Този вид мислене е с чувството за безпомощност в случай на бедствие и ще причини само вреда.
Терминът „духовен преход“ изразява надеждата, че основните цели на десницата могат да бъдат постигнати единствено в световните идеи, като например чрез разработването на нова политическа теория, или религиозно възраждане. Това отношение е интелектуална суета, тъй като предполага, че идеите имат силата да променят обществото, просто защото са правилни. Малко вероятно е те да повлияят нито на масите, нито на правителствата, тъй като не взаимодействат пряко с широкиге маси. Освен това вярващите често поставят предпочитаните от тях политически, или идеологически промени като основна цел за запазване на националната култура на по-високо ниво. Те могат да твърдят, че нацията не може да бъде запазена без масово покръстване, приемане на социализма, или отказване от държавата. Това не само насърчава разделението, но и не издържа на критика.
Днес има държави, които не претърпяват големи етносни промени (Унгария, Япония, Южна Корея и Израел), въпреки факта, че имат много характеристики, които десните интелектуалци критикуват, като капитализма и широко разпространения атеизъм. Някои държави очевидно са постигнали по-голям успех в защитата на своята идентичност от други, въпреки че са различни от глобалната система. Япония остава етнически много стабилна, но не и Германия, като причината за това не е непобедима система, а неспособността на германците да защитят интересите си като народ.
Подръжниците – акселерационисти едновременно надценяват и подценяват настоящата система, като всяка традиционна съпротива само я подкрепя.
Според други единственото нещо, което може да промени ситуацията, е прекъсването на веригата за доставки, водещо до недостиг на стоки от първа необходимост. Но това не е по-сигурно от тяхното убеждение, че насърчаването на радикални мерки води до ситуация на колапс.
Друга тактика е така наречената „информационна война“.
Някои активисти вярват, че промяната може да бъде постигната само чрез дисидентски публикации и коментари. Създателите на съдържание се стремят да увеличат максимално аудиторията си чрез по-задълбочено мислене. Подобно на политиците, те често разказват прости, или сензационни истории, за да привлекат повече внимание. Те отхвърлят управляващата идеология, но често не е ясно с какви идеи възнамеряват да я заменят.
Нещо повече, дисидентските медии по своята същност са ограничени, защото приканват властта към цензура и деплатформиране и не получават подкрепа от правителства и големи корпорации по същия начин, както масовите медии. Без въведена по-широка стратегия е малко вероятно някога да надминат, или заменят мейнстриам новинарските медии.
По отношение на информационната война, „парламентарния патриотизъм“, има остър фокус върху привличането на инвестиции. Политическите партии избягват най-радикалните идеи с надеждата да привлекат повече гласове. Нито тяхната политика, нито тяхната реторика са пряко насочени срещу управляващата идеология.
Всъщност те определят политиката си в традиционни обки термини, като противопоставяне на поощряваната от глобалистите мюсюлманска миграция „за защита на сексуалното разнообразие и особено на малцинствата“, или противопоставяне на демократичната идеология, защото това не е „истинския феминизъм“. Това никога няма да спре политиката да се движи още повече наляво.
Друг интересен момент, който се появява е, че получаването на повече гласове не означава непременно повече власт.
Патриотичната APS (Партия на свободата на Австрия) често получава повече гласове от Зелената партия, но последната има повече политическа сила. Гласоподавателите на APS са до голяма степен разпръснати в провинцията, докато зелените партии често са по-добре организирани в центровете на регионите и е по-вероятно да заемат влиятелни позиции в пресата, университетите и други ключови институции. Така техните идеи имат по-голямо влияние върху реалната политика.
В крайна сметка повече националистически политици идват на власт, за да отхвърлят Великата замяна, но кандидат-патриот може да спечели изборите и пак да не е в състояние да изпълни програмата си. Ефективността дори на един държавен глава може да бъде силно ограничена, ако концептуалната идеология все още смята политиката му за нелегитимна, или дори неморална. И тук се изправят срещу саботаж от страна на съдебната система и „дълбоката държава“ в случая с Доналд Тръмп и други подобни лидери.
А бойците срещу системата имат външен поглед върху властта, обяснявайки, че статуквото е просто съставено от индивиди, които трябва да бъдат физически елиминирани. Това е погрешна политика. Авторитета на държавата зависи от степента на обществена симпатия към нея. Лесно е за една държава да спечели съчувствие, когато се защитава от терористични атаки, или държавен преврат, но е много по-трудно, когато потиска масово несъгласие. Насилствената съпротива дори укрепва моралната и политическа сила на държавата.
Изучавайки протестните движения в различни страни от 1900 г. насам, заключението е, че ненасилствените движения и особено гражданското неподчинение са много по-ефективни от технологична гледна точка. Ненасилствените действия получават обществена подкрепа, защото малко хора са готови да участват във войнствено движение. Освен това военните групировки често са толкова скъпи за обучение, че трябва да приемат чуждестранно финансиране, което ги оставя зависими от външни сили. Примерите за това днес са в Палестина, Украйна и други райони на конфликти с многобройни цивилни жертви
Станислав Атаджанов
