1 И тогава възвихме, та отидохме във Васан, и васанският цар Ог излезе против нас, той и всичките му люде,на бой в Едреи (Едраи).
…
3 И така,Господ,нашият Бог, предаде в ръката ни васанския цар Ог .
4 В онова време превзехме всичките му градове…шестдесет града,цялата Арговска област,царството на Ога във Васан.
…
6 …Изтребихме всеки град,с
мъжете,жените и децата.
11 Защото само васанският цар Ог беше останал от оцелелите от исполините;ето, леглото му беше желязно легло;не е ли то в Рава на амонците?Дължината му беше девет лакътя, и широчината му четири лакътя,според лакътя на мъж.
12 И дадох на рувимците и гадците земята,която превзехме в онова време …
13 А остатъка от Галаад и целия Васан,царството на Ога,дадох на половината от Манасиевото племе,цялата Арговска област с целия Васан,която се наричаше земя на исполините.
На петнайсет години,когато за първи път прочетох открай до край Библията, бях потресена от този текст във „Второзаконие“(гл.2, 3). В него Мойсей не само свидетелстваше, че е воювал с исполините, но и че лично е ръководил (чрез своите военачалници) пълното им изтребление, започнато в още по-дълбока древност от исавците, наследници на Исав, брат на Яков и от амонците и моавците, потомци на Лот. За това по-ранно унищожение Мойсей пояснява, че „емимите“ и „замзумимите“, „люде велики и високи и многочислени като енакимите“, били „изтребени“ от исавовите и лотови чеда, възлюблени от Господа, които ги „заместили“ в земите им.
Този епизод от Петокнижие, ми разкри цели бездни от древност, съдби и взаимовръзки. Името на Ог, което дотолкова ми напомняше „огън“, че в себе си нарекох гордия великан „Огнян“, се отпечата завинаги в паметта ми. Не се усъмних нито за миг в достоверността на всяка сричка. Куриозът с огромното“желязно легло“, запазено от евреите като трофей и „музеен експонат“, бе сигурно доказателство за достоверност, никой не можеше да измисли подобна екстравагантност в епоха, когато най-големият царски лукс е бил дървеният креват, издялан от неизкоренен маслинов пън (вж.“Одисея“). Желязната рамка (а най-вероятно и пружина) издаваше културни навици на комфорт в бита, останали като спомен от някаква друга, несравнимо по-напреднала цивилизация, над която се бе спуснал непрогледен мрак.
Днес вече на всички, освен на официозната историческа схоластика,е ясно, че т.нар.“исполини“ са синовете на Атлантида, огромен брой от които оцеляват след потъването на континента, защото световната атлантска цивилизация е покривала цялата планета. Гъстотата на техните общности след Потопа е особено голяма в Средиземноморския басейн, Понтийските земи, Беломорието, Близкия Изток, а също и в Централна и Южна Америка, но присъствието им там не е обект на настоящото изследване. Смятам, че тъкмо атлантите, дошли от отвъдморската „Бяла земя“, Пела-гея, Бела-гея и техните наследници, са тайнствените пеласги (беласги), които древните историци единодушно сочат като цивилизатори на народите в Средиземноморието и окръжаващите го региони.Тези земи са населени от многочисления тракобългарски етнос, с който атлантите се смесват кръвно и културно. „Белите богове“ са основатели и първи владетели на тракийските царства, а техните потомци, метиси с новата арийска раса, продължават хилядолетия наред да управляват своите народи с правото на произхода и мъдростта си. Атлантите са говорели езика, който наричаме санскритски. Тракийският и българският език са най-близки до санскритската лексика именно защото атлантите са живели в обкръжението на този етнос. Задача на днешната наука е да изследва поразителните паралели между българския и арамейския език, оставили очевидни следи и в древната топонимия на Палестина, отразена в библейските разкази. В традицията на древните народи на Ханаан, пеласгите се наричат пелищим, дума, преминала и в еврейския език и дала името на Палестина.
Според Мойсей, исполините населявали в прастара епоха земите на съвременното му царство Едом, между Червено и Мъртво море, са наричали себе си хореяни или едреи – понятия, ясни за всеки българин. Няма нужда от превод, за да разберем, че иде реч за „хора“и „едри“- великани, вече не говорим за сходства,а за идентичност. Най-известните градове на хореите (хореяните) са Едреи и Села (Сала). Едреи, по време на завоюването му от евреите, се намира в царството на Ог – Васан, а Села (букв.село, селище), завладяна още преди това от исавците, по-късно е преименувана в Петра.Това е този магичен град в съвременна Йордания, който днес привлича милиони туристи.От пръв поглед е видно, че той не е дело на обикновени човешки ръце.
Бе изминал почти половин век от моя първи трепет пред трагичната участ на царя-пеласг Ог, когато внезапно Провидението направи едно от любимите си салтоморталета и запрати мисълта ми в точната посока, там, където се криеше тайната на това име. Аз се храня с имена, изсмуквам ги подхвърлям ги като жонгльор. Не се боя да ги превеждам направо чрез български, защото нашият език е универсален шперц, лазер, който разсича камък, метал и хилядолетни главоблъсканици от миналото. Доверявам се винаги на първите асоциации, спорт, който изисква ежедневна тренировка.
И ето,докато препрочитах Второзаконие с подновен интерес, но по други, вече „научни“ причини, Ог, цар на Васан, отново се изправи с целия си ръст в ума ми. Името на царството се преплете с нещо познато. Първото, което правя, за да стигна до логична трактовка на дадена древна дума е да заменя „в“ с б“, „т“ с „д“и т.н. „Васан“, превърнато в „басан“ ми напомни италианската дума „basso“ – нисък. Бога ми, ставаше дума за територия край Мъртво море, разбира се, че равнището й ще е ниско. Но асоциативните връзки галопираха. Словото „basso“ ми заприлича на името на Басанио, герой от „Венецианският търговец“ на Шекспир, венецианец, красив младеж, който се жени за богатата наследница Порция. Шекспировата етимология е почти окултна, имената на действащите лица създават и разгадават ребуси. Набрах „Басанио“и натиснах бутона на търсачката в Гугъл.
И ахнах- не, по-скоро изохках!
Това, което се появи на екрана, надхвърли очакванията ми. Басанио, шекспиров персонаж, венецианец и тъй нататък изскокна ведно с името на неизвестен досега за мен град във Венето, провинция Виченца – БАСАНО ДЕЛ ГРАПА (Bassano del Grappa). Нищо чудно, италианските градове са безбройни, може да си живял в някоя област и да не си чул имената на половината от градчетата й. Басано със своите 43 хиляди жители е именно такова невзрачно провинциално градче за шейсетмилионната страна. Приютено е в подножието на Монте Грапа (Monte Grappa) и въпреки, че се гордее със своите дестилати – grappa на италиански означава ракия – и устройва празници на дегустацията – жителите му предпочитат да твърдят, че името му произлиза от aggrappare – вкопчвам се (уж катерейки се към върха), а не от компрометиращите алкохолни пари. Според официалния му исторически паспорт, градчето датира от 2 в.след Христа, смешно ново в античната Италия. Принадлежало е последователно на Виченца, Падуа, Венеция и пак се е върнало в изходната точка – Виченца, славния град на Паладио. Защо се казва Басано? Ами защото надморската му височина е 129 м. Но на местния венетик, езика на венецианския регион, доста различен от всички североиталиански диалекти, името му е….ОГ! Ни повече, ни по-малко. В Средновековието, когато Северна Италия е била нападана и владяна от придошлите германски народи, селището е носило и друго название – ВАСАН!
Усещах, че около мен съучастнически се навива някаква спирала на времето. Погледнах в санскритския речник, за да потърся превод на васан“ или „ог“, но в джобното словарче, в което постоянно ровя, не открих нищо. Затова пък в постведическото „Учение за кармата“, се натъкнах на Анушая – нирдеша – учение за афектите.Там се поясняваше, че когато анушаите (проявите на афектите) „са прекалено яростни,те се превръщат в огхи (огнени,изгарящи)“. Странното във всички тези попадения бе, че те изригнаха само в рамките на няколко минути, сякаш някой уверено ме водеше към изхода на лабиринта,без да чака аз сама да се ориентирам. Такива ситуации определям като „дошло му е времето да се узнае“.Това е сърфинг, в който небесата протягат десница на търсещия човешки дух.
Вергилий твърди в „Енеида“, че венетите са втора група троянци, освен тази на Еней, които са потърсили убежище в района на Италийския полуостров след погрома над родината им. А както е известно, троянците са тевкри, дардани. Българи. И също като днешните българи са наричали ракията „огнена вода“ и са я сравнявали с огън.Тя винаги е била гордостта на градчето, разположено в ниска равнина (Васан) под Връх Ракия и то е приело име ОГ – огън! Значи моят царствен исполин, убит ведно с целия си храбър народ, наистина се е казвал Огнян! Тракийско, българско, арамейско, санскритско и атлантско слово, чийто идентичен смисъл не може да бъде случаен, име, което изпепелява заблудите в историята, огнен знак на възкръсналата истина за миналото на човека и света.
Милена Върбанова
