Днес се появих на един селски пазар да разменя яйца за праз и бях посрещнат почти със standing ovation 
Не са ме забравили хората, за разлика от ония, които ме блокираха през годината във фейсбук – те със сигурност ме забравиха.
Когато не се срещаме с думите на някого и бързо го забравяме.
От известно време спрях да пиша статуси, не общувам с никого и почнах да забравям себе си.
То, не, че има нещо за спомняне.
Питат ме защо не пиша.
Отговора е защото ми липсват впечатления.
Наблюдател съм, но напоследък наблюдавам единствено падането на листата от дърветата.
Може ли да се напише статус за листата ?
Би могло, но не виждам нищо оригинално.
И миналата година по това време падаха, и по – миналата.
Все пак ми се ще да завърша с нещо оптимистично, защото е празничен месец.
Греят елхи, гирлянди. Кънти джингъл бел в главите на съвременните българи …
Но друго не ми идва наум.
Ще ви призная нещо.
Почти винаги започвам да пиша статус, когато имам готов финал.
Финалът ми е ясен, и историята вече я построявам да пасне с финалната част.
А сега взех да пиша ей така, наслуки, да разбера до къде ще стигна..
Без да знам закъде съм тръгнал.
И ето до никъде не стигам.
из „Приказки от кооператива“
с Ивайло Георгиев
