22.11.2024
kristian

Кое било по-добре: да вземем парите от ПВУ или да спасим централите, па дали те са конкурентноспособни, па колко ще ни струва прехода и тн.

Покрай поредния скандал с ПВУ-то и Мариците отново разговорът се заплете в безброй условия, спорове и под-спорове около детайлите на големия въпрос. Кое било по-добре: да вземем парите от ПВУ или да спасим централите, па дали те са конкурентноспособни, па колко ще ни струва прехода и тн. А всъщност всичко това, цялата каша извира само от едно нещо, от една дума, от едно безумие:

Декарбонизация.

Картинката е много по-проста, отколкото ви я представят и двете страни, и тя звучи така: Имало едно време цял един континент, който решава, че настъпва Апокалипсис, който може да бъде спрян единствено посредством премахването на въглеродните емисии. Това е всичко, което трябва да знаете. От там започва и там свършва цялата драма, в нея няма нито икономика, нито технологии, прагматика. Само идеология.

Трябва да се „декарбонизираме“, за да не спре слънцето да изгрява и Земята да се върти. Европа сама ще спаси света, като се декарбонизира. България ще спаси света, Мариците ще спасят света. От тази една, едничка идея тръгва всичко: и квотите за емисии, които правят централите „неконкурентноспособни“. Те не са такива, а са направени неконкурентноспособни от огромния данък, който им е наложен, заради…декарбонизацията. От там тръгват и всичките сложни системи на ЕС в тази насока, и фондовете в тази насока, и Зеленият преход, и квотите, и условията за парите по ПВУ-то, всичко, всичко, всичко…

Въобще не става въпрос за икономика, за енергетика, за технологии, за работни места или за прагматика. Прагматика има в Индия, САЩ и Китай, където си правят, каквото искат. Отварят такива мощности, каквито си искат. В някои региони на тези държави минават изцяло на Зелена енергия, в други отварят чисто нови въглищни мини и ТЕЦ-ове, а в трети строят ядрени мощности. Според чистата прагматика кое, къде е по-рентабилно. По едно и също време можете да видите чисто нова въглищна мина до завод за соларни панели, а в съседен регион – ядрена централа. И никой не вижда противоречие в това, щом е практично.

В Европа прагматика няма, има идеология. Идеологията на Декарбонизацията – езически култ, който се опитва да омилостиви боговете на климата посредством жертвоприношения. На нас ни се плаща, за да извършим тези жертвоприношение. Налагат ни се квоти за емисиите, за да бъдем стимулирани с тоягата да извършим нужното жертвоприношение. Предлагат ни се фондове, за да бъдем стимулирани с моркова. Трябва да жертваш въглеродния си отпечатък, за да омилостивиш боговете и слънцето да изрее и утре. Нищо, че останалият свят не го прави.

Затова споровете около всички прилежащи системи и програми, възникнали от този култ, са безсмислени и вторични. Основният дебат, който Европа трябва да проведе, е дали да продължаваме да бъдем заложници на култа към Декарбонизацията. Докладът на Марио Драги посочи ясно и обосновано колко точно коства на Европа този култ. Но предложи само начини да заобиколим и смекчим щетите му, посредством куп други инструменти и инвестиции, вместо просто да се освободим от него. Ако утре Европа престане да се ръководи от това неоезичество и остави пазарът и страните членки свободно да развиват такава енергетика и икономика, каквато им е най-прагматична, може би затъването и изоставането ни от всички други световни сили ще поспре. А ние тук няма да се караме периодично в парламента и извън него дали и как трябва да се адаптираме към изискванията и прищявките на култа към Декарбонизация.

Кристиян Шкварек