Беше стъпило на бетонна отломка. Отдалече приличаше на врабче върху люлеещ се огромен клон. Когато наближих, видях, че е момиче. Отломката беше здраво забита в земята и детето стоеше стабилно на нея.
Илюзията за люлеене идваше от маранята, която поглъщаше всичко наоколо. Напред, встрани… докъдето ми стигаше погледа, се виждаха само развалини. На някои места късовете бетон се бяха скупчили по начин, който оформяше кухини и в тях се мяркаха хора. Те живееха там. Без храна, без вода, без електричество. Не живееха всъщност, агонизираха. Всичко, което бях гледала и изчела за тях, се оказа недостатъчно да ме подготви за това пред мен. Изпитах отчаяние. През цялото време, откакто бяхме тръгнали насам, гнетът не ме напускаше. Още когато влязохме в Рафа, в гърдите ми започна да се настанява усещане за обреченост. Колоната ни от осем камиона се движеше бавно заради срутванията и разбитите пътища. А нямахме много време! Целият конвой на Червения кръст трябваше да стигне до Северна Газа, като по маршрута ни до Байт Лахия имаше десет пункта, в които трябваше да разтоварим храна и вода и да се върнем в рамките на три дни. Толкова ни дадоха – това беше времето, в което Хамас и Израел се бяха договорили да спрат бойните действия докато преговарят размяната на затворници и пленници. Колкото по на север отивахме, толкова по-безутешен ставаше пейзажът.
Ивицита Газа се снабдяваше от два водопровода, изградени от израелците, а те бяха врътнали кранчето! Пускаха вода за кратко – падаше се по 2 до 5 литра на човек за всичко – пиене, готвене, пране, къпане… На фона на масирани бомбардировки проблемите с бита на палестинците бе доубиващ. Тук, в тази част на света, в този отрязък от време, 21 век не съществуваше. Цивилизацията не съществуваше – цареше разрухата, мизерията и смъртта.
От седем години работех в централата на испанския Червен кръст, но за пръв път идвах на терен – разпределението на продоволствията изискваше хора и ме включиха най-вече заради езика – макар и доста оскъдно, знаех арабски и можех да вляза в някакъв контакт. Имахме водач арабин, който пък говореше поносимо испански, така че това не бе главната ни грижа. Наистина главното бе, че това което докарвахме, беше недостатъчно. „Поне 100 камиона на ден с храна и вода са нужни, за да могат палестинците да покрият най-елементарните си нужди, това е тежка хуманитарна криза! “ – чувах всеки ден да крещи шефът ми, звънейки по министерства и посолства…
… Откъснах се от тези мисли и погледнах отново към момиченцето. Приближих се внимателно, за да не го изплаша. А то си стоеше там и наблюдаваше камионите – бяхме спрели за почивка преди да се върнем обратно. Беше около четири-петгодишно, облечено в зелено рипсено клинче и светло лилава блузка. В косицата му, почти до раменете, грееха ръждиви отблясъци, а бузките му бяха неестествено червени – сякаш опърлени от слънцето. Очите му бяха зашеметяващи – големи, кафяви, с дълги ресници, но пълни с цялата тревога на света.
– Как се казваш? – я попитах тихо.
– Маха – отвърна детето.
Маха! „Маха“ на арабски означаваше бяла, хубава, с големи очи – беше дошла с името си на тоя свят.
– Гладна ли си, Маха?
– Не. Днес пих вода.
Тя беше успяла да пие вода! Каза го така сякаш това е напълно достатъчно, за да има всичко!
Вода, водата… Остра болка ме прониза в стомаха при мярналата се замалко гледка на шуртящата вода, докато се къпех там, в оня свят на благоденствие…
Подадох ѝ голяма шарена близалка. Детето я взе колебливо. Понечи да се усмихне, не успя . Започна да премята близалката от едната ръка в другата, а очите ѝ преливаха от неспокойствие, страх, несигурност, нечовешка тревога. В тези няколко мига или часове, или цяла вечност, в които очите ѝ бяха приковани в моите, изпитах вселенска вина заради всичко лошо, което правим големите възрастни и заради което едно четири годишно дете не може да се усмихне, не може…
– Много е топло тук, вали ли понякога дъжд ?
Маха погледна нагоре:
– Вали бомба.
Какво, какво? Какво?
– Вали бомба – повтори детето и допълни – После няма къща. И мой татко, и моя майка няма вече. Няма.
Маха се озърна сякаш учудена, че ей така изведнъж всичко, което е бил нейният свят, го няма вече.
„Няма“, каза тя.
Протегнах ръце, Маха се хвърли в прегръдките ми. Притиснати една в друга се разтърсихме от ридания. Плачът на Маха разказваше, моят слушаше и молеше за прошка.
– Исабел, тръгваме – извика някой зад мен. – Хайде, Иса, нямаме много време.
Заотстъпвах заднишком, не исках да се отделям от Маха, а тя изтича към мен, свали гривничката от ръката си и ми я даде.
Продължавах да я гледам от кабината на камиона. Когато я отминавахме, видях как тя притисна близалката до гърдите си сякаш я прегърща и я залюля. Знаех, че няма да я изяде, че ще я държи, докато се разтопи, докато цветовете ѝ се смесят, а ароматът ѝ ще ѝ каже думите, които не успях да произнеса: „Обичам те, Маха“ и че може би това ще накара ъгълчетата на устните ѝ да се повдигнат в усмивка, макар и за кратко, макар и понякога…
А аз стисках в ръка гривничката ѝ – ластиче с малки лилави мъниста… После внезапно, сякаш по древна повеля, сложих гривничката във пазвата си и се заклех, че ще я пазя. “ Докато гривничката е цяла, Маха ще живее“ – моя мисъл ли бе това или някой, или нещо ми я внуши?
… Беше краят на септември. Почти месец откакто се върнах в Испания, продължих с рутинните си задачи, но не забравях за миг гривничката на Маха – носех я навсякъде със себе си. Дори когато се къпех, я слагах в джоба на халата си – да ми е под око. Но не можех да спя – новините в медиите за продължаващите бомбардировки в Газа ме държаха будна, а малкото време, в което все пак заспивах , чувах гласа на Маха : „Вали бомба“…
Знаеше се вече, че се подготвя нов конвой с хуманитарна помощ. Помолих шефа да ме включи отново. „Този път е по-трудно, ми каза. Конвоят ще тръгне от Франция. Но ще опитам да те включа“.
На следващия ден ми бе уредил среща с човек от френското посолство, който можеше да помогне.
В деня на срещата се успах – след мъчително будуване съм заспала на разсъмване. Мислех си, че трябва да си взема бърз душ, после бързо кафе и оттам в централата – вълнувах се до сърцебиене. Когато пресичах пода на банята, настъпих нещо твърдо, кръгло.
Тази сутрин гривничката на Маха се скъса.
Катя Ташева
https://24may.bg/
