Насилието като смешка.
И това доживях да видя. На светофара на Лъвов мост, от страната на ул. „Христо Ботев“ група младежи се смеят шумно и пушат – естествено. Предварително уточнявам, че нито един от тях не е от „боята“.
Докато чакаме да светне зелено, един от тях, захапал цигарата само с устни, хваща за дългата опашка стоящото до него момиче, извива ръката й и като силно дърпа главата й назад я поваля на земята и започва да я влачи.
Девойката се смее и уж протестира, другите деца от групата се смеят, а „нападателят“ изрича закачливо-агресивно думи по неин адрес, за които ФБ ще ме блокира за много дълго време, а и не мога да измисля как да ги маскирам. Във всеки случай толкова дружески псувни и закани не бях чувала в едно неразделно изречение.
На всичко това девойката рече: „Ма ти верно ли ма турна да легна!“
След като девойката е повалена по гръб, а тя е с къси панталонки и бюстие, та цялата й кожа е директно върху плочките, младежът се преструва, че я рита в стомаха и изведнъж решава, че не му се чака зеленото на светофара и се спуска между колите.
Няма нужда да коментираме каква е средата на живот на тези деца, нито на какво са научени вече, нито дали бъдещата зряла жена мисли, че вече е обект на насилие. Да допуснем, че някой е толкова голям ентусисаст, че опита да поговори с нея и с останалите деца за какво става дума. Те изобщо няма да го разберат. Те не мислят, че нещо нередно се е случило.
Ако след десет години същото момиче бъде превърнато на боксова круша у дома, тя дори няма да помисли, че е можело да бъде друго яче.
Хей така, за един светофар време провидях в бъдещето няколко ужасяващи съдби.
Лияна Панденлиева
