Драги приятели, уважаеми колеги пенсионери, искам да споделя един факт, който вероятно вълнува и вас.
Преди 14 г. се пенсионирах с добра за тогавашното време пенсия, която след смърта на съпругата ми се увеличи с около 80 лв. Тези пари ми достигаха да „вържа двата края“, както е казано. С течение на годините нещата постепенно се промениха. Цените на хранителните продукти, услугите, на тока, водата, горивата и особено на лекарствата, непрекъснато растяха, а размера на пенсийте не помръдваше или ако да, това бяха символични добавки, които биваха изяждани още преди да ги получим. В гостилниците, цената на обяда ни нарасна три пъти. Постепенно пенсията, която получавам, започна да не ми достига. Разходите за гориво, храна, такси, осигуровки и консумативи я „изяждаха“ наполовина. Да не говорим за т.н. непредвидени разходи, които нарушават драстично баланса на разчетите.
Сега, в днешните дни, със свито сърце трябва да кажа, че с този размер на пенсията няма как да вържа двата края.
През всичките тези години, откакто получавам пенсия за прослужено време и възраст, размера и се е увеличил с около 200 лв , а инфлацията е всепоглъщаща хала. С други думи, всеки от нас, за да води що годе нормален, човешки живот, са му необходими поне още толкова парични знаци от получаваните.
Как може да стане това? Отговора на този сложен въпрос е много лесен. Това няма как да стане.
От вчера сме с нови увеличения на храната в гостилницата и то не само в тази, която предпочитам. Увеличението е повсеместно, а на това му се казва „картел“. Няма мърдане.
С тревога очакваме евентуалното ни приемане в Еврозоната. Ще ни свари този момент с баснословни цени, а веднага приемем ли еврото за наша валута, вместо лева, ни очаква ново увеличение, което, според оптимистичните прогнози ще бъде около 20%, а според мрачните /много по-вероятно/, около 50%.
Сега, преди изборите ни залъгват с някакво мижаво увеличение, което, естествено, ще бъде изпапано авансово от безмилостния хищник, наречен „инфлация“.
За да оцелеят, пенсионерите трябва да започнат отново да свиват разходите и да се лишават от нормални, човешки потребности.
На тези, на които им е отредено да мислят вместо нас, изобщо не им пука и на такива разсъждения като това тук, подхождат с насмешка. На тях им е широко около врата защото повечето от тях са милиардери и милионери и никаква инфлация не ги плаши и вълнува. И обещават, обещават, обещават. А балъци, колкото искаш. Винаги се намират такива, които им вярват и дойдат ли избори, припкат прилежно към урните за да им дадат това, което те и без техния вот си го имат – властта.
Какво ни остава?
Да завиждаме на гърци, турци, румънци, които живеят в други измерения.
И да се молим на Бог, да се смили поне той за нас, пенсионерите, излишния баласт, който един бивш управник ги нарече „нахални старци, излезли на припек“. Но Бог е високо, а царят е далеко. Самия той и семейството му са обезпечени поне за 100 години напред.
Остава последната инстанция – АРМЕНСКИЯ ПОП.
Страхил Алексиев
